Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Бодмер, свободно! Пробуждам се.

— Ото — казвам на Бамбус, — кой те домъкна тука?

— Аз — отговаря Вили. — Искам да направя нещо за немската литература. Ото трябва да се върне скоро в се лото си. Там ще има време да майстори стихове за грешния свят. Но преди това трябва да го види.

Ото се усмихва добродушно. Късогледите му очи премигват. Челото му е леко изпотено. Вили сяда с Рене и Ото на съседната маса. Между Лиза и Рене се завързва краткотрайна битка с коси погледи. И двете отново се обръщат към своите маси непобедени, блестящи и усмихнати.

Ото се навежда към мене.

— Цикълът „Тигрицата“ е готов — шепне той. — Нощес го завърших. Започвам нова поредица: „Пурпурната жена“. Може би ще я озаглавя и „Големият звяр на Апокалипсиса“ и ще премина към свободни стихове. Това е великолепно. Духът ме е осенил!

— Добре! Но какво очакваш да видиш тук?

— Всичко — отвръща Ото, сияещ от щастие. — Винаги очаквам всичко — в това е красотата, когато човек още нищо не познава. Впрочем, ти нали познаваш една жена от цирка!

— Дамите, които познавам, не са за разни новаци, които да тренират с тях — казвам аз. — Ти, изглежда, наистина още нищо не знаеш, наивен хапльо такъв, иначе нямаше да бъдеш толкова глупаво дързък! Затова запомни правило номер едно: „Не се докосвай до дамите на други мъже“; нямаш нужното телосложение.

Ото се покашля.

— Аха! — казва той след малко. — Буржоазни пред разсъдъци! Та аз не говоря за омъжени жени.

— Аз също, мухльо такъв. При омъжените жени правилата не са толкова строги. Защо трябва на всяка цена да познавам някоя дама от цирка? Нали ти казах вече веднъж, че тя беше билетопродавачка в един цирк за бълхи.

— Вили ми разправя, че това не е вярно. Тя била акробатка в цирка.

— Така, значи, Вили! — Гредам червената глава, която се люшка като тиква в морето на дансинга. — Слушай, Ото — казвам аз. — Работата стои съвсем иначе. Дамата на Вили е от цирка. Онази, със синята шапка. И тя обича литературата. Значи, там е шансът! Хайде, дръж здраво!

Бамбус ме поглежда недоверчиво.

— Говоря с тебе откровено, изветрял идеалист такъв! — казвам аз.

Ризенфелд отново отива да танцува с Лиза.

— Какво става с нас, Георг? — питам аз. — Там оттатък един търговски приятел се мъчи да отнеме дамата ти, а тук току-що ме запитаха дали може в интереса на немското поетично изкуство да отстъпя под наем Герда. Такива овце ли сме ние, или нашите дами са толкова желани?

— И едното, и другото. Освен това жената на другия винаги е петорно повече желана отколкото тази, която притежаваме. Това е стар нравствен закон. След няколко минути обаче Лиза ще получи силно главоболие, ще излезе за малко, за да отиде в гардероба да вземе аспирин, и след това ще изпрати някой келнер да съобщи, че е трябвало да си отиде в къщи, а ние да продължаваме да се забавляваме.

— Какъв удар за Ризенфелд! Утре няма нищо да ни продаде.

— Ще ни продаде повече. Да знаещ. Тъкмо затова. Къде е Герда?

— Нейният ангажимент започва едва след три дни. Надявам се, че е в Алтщедтер Хоф. Но се страхувам да не седи във „Валхала“ на Едуард. Герда нарича това да спестиш една вечеря. Нищо не мога да направя. Тя има такива първокласни основания, че аз трябва да стана с трийсет години по-стар, за да мога да й възразявам. Ти по-добре внимавай за Лиза. Може би няма да я заболи главата и ще поиска да продължава да ни помага в работата.

Ото Бамбус отново се навежда към мене. Очите му зад стъклата на очилата са като очите на изплашен хе-ринг. — „Манеж“ е хубаво заглавие за един том циркови стихотворения, нали? С репродукции от Тулуз-Лотрек.

— Защо не от Рембранд, Дюрер или Микеланджело?

— Има ли циркови рисунки от тях? — пита Ото сериозно заинтересуван.

Отказвам се да го поучавам.

— Пий, момчето ми — казвам бащински. — И се радвай на своя кратък живот, защото някой път ще те убият. От ревност, теле такова!

Поласкан, Ото пие за мое здраве, а след това поглежда замислен към Рене, която люлее върху русите си къдрици една много малка синя шапка, и прилича на звероукротителка в неделен ден.

Лиза и Ризенфелд се връщат.

— Не зная какво ми стана — казва Лиза. — Изведнъж така ме заболя главата. Отивам да взема един аспирин…

Преди Ризенфелд да успее да скочи, тя се отдалечава от масата. Георг ме поглежда страшно самодоволен и посяга да вземе пура.

— Милата светлина — казва Изабела. — Защо отслабва? Защото се уморяваме ли? Ние я загубваме всяка вечер. Когато спим, светът изчезва. Къде сме тогава? Връща ли се светът винаги, Рудолф?