Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Какво?

— Страхът от живота, който избива от всичките ви кости като…

— Като ектоплазма 35 35 Външен слой, обвивка на протоплазма у едноклетъчни живи същества. — Б. пр. — вметва услужливо Вернике.

— Като пот — казва Бодендик, който не се доверява на човека на науката.

— Ако се страхувах от живота, щях да бъда вярващ католик — заявявам аз и притеглям бутилката към себе си.

— Глупости! Ако бяхте вярващ католик, нямаше да се страхувате от живота.

— Това са извъртанията на църковните отци.

Бодендик се смее.

— Какво знаете вие, млад варварино, за възвишената духовност на нашите църковни отци?

— Достатъчно, за да се задоволя с многогодишния спор на отците върху това, дали Адам и Ева са имали пъп или не.

Вернике се подсмива. Лицето на Бодендик се изкривява от погнуса.

— Евтино невежество и плосък материализъм, ръка за ръка както винаги — казва той по адрес на Вернике и мене.

— Вие не би трябвало да гледате толкова отвисоко на науката — отвръщам аз. — Какво бихте направили, ако ви заболи апандисита, а надлъж и нашир няма кой да ви помогне освен един единствен първокласен лекар, но той е атеист. Ще се молите ли, или ще се оставите да ви оперира един безверник?

— И едното, и другото, драги ми новако в диалектиката: на лекаря-езичник ще се удаде случай да се сдобие със заслуга пред бога.

— Вие не би трябвало въобще да се оставяте да ви лекува лекар — казвам аз. — Щом божията воля е такава, вие все пак би трябвало да умрете, а не да се-опитвате да я коригирате.

Бодендик махва отрицателно с ръка.

— Още малко и ще стигнем до въпроса за свободната воля и всемогъществото на бога. Находчивите шестокласници мислят, че с това могат да оборят цялото учение на църквата.

Той се изправя с благосклонен израз. Главата му лъщи от здраве. Вернике и аз изглеждаме нищожни пред този църковен хвалипръцко.

— Благословена трапеза! — казва Бодендик. — Трябва да отида и при другите си енорийски чада.

Никой не реагира на думата „други“. Той се отдалечава самоуверено.

— Забелязали ли сте, че обикновено свещениците и генералите стигат до дълбока старост? — питам Вернике. — Тях не ги глождят съмнения и грижи. Много време са на чист въздух, назначени са за цял живот и нямат нужда да мислят. Едните имат катехизиса, другите — устава за военно обучение. Това ги поддържа млади. Освен това и свещеникът, и генералът се радват на най-голяма почит. Единият има достъп до бога, а другият до кайзера.

Вернике запалва пура.

— Забелязахте ли също какво предимство има викарият, когато се бори? — питам аз. — Ние сме длъжни да уважаваме неговата вяра, а той нашето безверие — не.

Вернике духа дима към мене.

— Той ви ядосва, а вие него — не.

— Там е работата! — заявявам аз. — Ето защо ме е яд толкова!

— Той го знае. Това го прави толкова уверен.

Наливам си останалото вино. То е едва чаша и поло вина — другото го е изпил божият войн, — вино от 1915 година, което човек трябва да пие само вечер с някоя жена.

— А вие? — питам аз.

— Всичко това не ме интересува — отвръща Вернике. — Аз съм нещо като транспортен полицай в живота на душите. Опитвам се да управлявам на този кръстопът движението, но не съм отговорен за него.

— Аз пък непрекъснато се чувствувам отговорен за всичко в света. Не съм ли в същност душевно болен1?

Вернике избухва в продължителен оскърбителен смях.

— Точно това ви се иска! А то не е толкова просто!

Вие сте съвсем безинтересен. Напълно нормален среден гражданин, в края на пубертетната възраст!

Излизам на главната улица. Откъм пазара бавно се приближава шествие демонстранти. Като чайки пред тъмен облак пред него забързано пърхат още няколко облечени в светли дрехи неделни излетници с деца, пакети с храна, велосипеди и пъстри дреболии. После шествието на демонстрантите пристига и прегражда улицата.

Това са инвалиди от войната, които протестират против ниските си пенсии. Отпред на малка количка се вози някакъв остатък от човешко тяло с глава. Ръцете и краката липсват. Не е възможно да се разбере дали трупът по-рано е бил на едър или дребен мъж. Дори по раменете не може да се определи, защото ръцете са отрязани толкова високо, че не е останало никакво място за протези. Главата е кръгла, човекът има подвижни кафяви очи и е с мустаци. Някой сигурно се грижи за него всеки ден — той е обръснат, косата и мустаците му са подстригани. Малката количка, която в същност е само една дъска с колелета, се тегли от еднорък човек. Сакатият седи изправен и внимава да не падне. След него се движат количките на други с отрязани крака; по три една до друга. Това са колички с големи гумени колелета, които се движат напред с помощта на ръцете. Кожените престилки, които покриват местата, където би трябвало да бъдат краката, и които обикновено са затворени, днес са открити. Виждат се останки от крака. Панталоните са грижливо подгънати.