Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Хайнрих простодушно разтърсва ръката на Ризенфелд. Ризенфелд не е особено зарадван.

— Не се притеснявайте заради мен! — обяснява той. — Аз само ще си изпия кафето и след това ще дремна малко докато дойде време да тръгвам.

— Но моля ви се! Такъв рядък и мил гост!

Хайнрих се обръща към мене.

— Нямаме ли пресни хлебчета за господин Ризенфелд?

— Трябва да попитате вдовицата на фурнаджията Нибур или майка й — отвръщам аз. — Както изглежда, в ре публиката не пекат хлебчета в неделен ден. Безподобна разпуснатост! В кайзерова Германия не беше така.

Хайнрих ме стрелва със зъл поглед.

— Къде е Георг? — пита той кратко.

— Аз не съм пазач на вашия брат, господин Крол — отговарям по библейски и високо, за да осведомя Георг за новата опасност.

— Не сте, но вие сте служител в моята фирма! Аз ви моля да отговаряте както подобава.

— Днес е неделя. В неделен ден не съм никакъв служител. Само от добра воля, от неудържима любов към моята професия и от приятелско уважение към господаря на Оденвелдския гранит слязох долу толкова рано. Необръснат, както може би забелязвате, господин Крол.

— Виждате ли — казва Хайнрих с огорчение на Ризенфелд. — Ето защо загубихме войната. Заради разпуснатостта на интелектуалците и по вина на евреите.

— И на колоездачите — добавя Ризенфелд.

— Защо на колоездачите? — пита учудено Хайнрих.

— А защо на евреите? — на свой ред пита Ризенфелд.

Хайнрих се стъписва.

— Ах, така ли — казва той неохотно. — Шегувате се. Ще събудя Георг.

— Не бих сторил това — заявявам високо аз.

— Ако обичате, не ми давайте никакви съвети!

Хайнрих се приближава до вратата. Аз не го задържам. Георг би трябвало да е глух, ако през това време не е заключил вратата.

— Оставете го да спи — казва Ризенфелд. — Нямам ни какво желание за дълги разговори толкова рано.

Хайнрих се спира.

— Защо не се разходите с господин Ризенфелд из волната божия природа? — питам аз. — Когато се върнете, домакинята ще се е събудила, в тигана ще се пържат сланина и яйца, ще има хлебчета, опечени специално за вас, букет от прясно откъснати гладиоли ще краси мрачните символи на смъртта, а Георг ще е тук, избръснат и ухаещ на одеколон.

— Пазил ме бог — мърмори Ризенфелд. — Ще остана тук и ще спя.

Свивам безпомощно рамене. Не мога да го изкарам от стаята.

— Така да бъде — казвам. — Тогава аз отивам да въз дам слава на бога.

Ризенфелд се прозява.

— Не знаех, че тук религията е на такава висока почит. Вие подхвърляте бога насам-натам като топка.

— Там е бедата! Всички сме станали много интимни с него. Бог беше винаги на „ти“ с всички кайзери, генерали и политици. Ние пък трябваше да се боим да произнасяме името му. Но аз не отивам да се моля, а само да свиря на орган. Елате с мене!

Ризенфелд махва отрицателно с ръка. Сега вече не мога да направя нищо повече. Георг трябва сам да се оправя. Аз мога само да си отида — може би тогава и другите двама ще се махнат. За Хайнрих не ме е грижа; Ризенфелд ще се отърве от него.

Градът е окъпан в роса. Имам още над два часа време до литургията. Вървя бавно по улиците. Това е едно необичайно преживяване. Вятърът е приятен и толкова нежен, сякаш доларът е спаднал вчера с двеста и петдесет хиляди марки, а не се е покачил. Известно време се вглеждам в спокойната река; след това във витрината на фирмата „Бок и синове“, която произвежда горчица и я излага в миниатюрни буренца.

Един удар по рамото ме разбужда. Зад мен стои висок, слаб мъж с подпухнали очи. Това е досадникът Херберт Шерц. Поглеждам го недоволно.

— Добро утро или добър вечер? — питам го аз. — Отивате да спите или вече сте се наспал?

Херберт шумно се уригва. Остра миризма като облак ме накарва едва ли не да се просълзя.

— Добре; значи още не сте си лягали да спите — казвам аз. — Не се ли срамувате? Каква беше причината? Някоя шега, нещо сериозно, иронично или просто отчаяние?

— Дружествено тържество — казва Херберт.

Не обичам да се шегувам с имена; но на Херберт това му прави удоволствие. — Шегата настрана! 34 34 На немски игра на думи: „Scherz“ значи „шега“. — Б. пр. — казвам аз.

— Дружествено тържество — повтаря самодоволно Херберт. — По случай приемането ми за член в едно дружество. Трябваше да почерпя настоятелството. — Той ме гледа известно време и след това тържествуващо изговаря: — Стрелково дружество „Стари другари“! Разбирате ли?

Разбирам. Херберт Шерц е колекционер на дружества. Други хора събират пощенски марки или военни спомени — Херберт събира дружества. Вече е член на повече от десетина дружества — не защото е страстен привърженик на много забавления, а защото е страстен привърженик на смъртта и на външния блясък при погребенията. Амбицирал се е да има някога най-разкошното погребение в града. Понеже не може да завещае достатъчно пари за това и никой друг не би платил, той е стигнал до идеята да стане член на всевъзможни дружества. Херберт знае, че при смъртта на някой член дружествата поднасят венец с лента, и това е първата му цел. Но освен това след ковчега винаги върви делегация със знамето на дружеството; той се надява и на това. Пресметнал е, че благодарение на своето членство сега вече може да разчита на две коли венци и това далеч още не е всичко. Едва шестдесетгодишен е и все още има достатъчно време, за да стане член и на други дружества. То се знае, членува в певческото дружество на Бодо Ледерхозе, без да е изпял някога една нота. Там Херберт е симпатизиращ, неактивен член, също както в шахматния клуб „Дебют на двата коня“, в кегел-клуба „Девет с един удар“ и в аквариумното дружество „Pterophillum scalare“. В аквариумния клуб го въведох аз, защото мислех, че в отплата ще си поръча предварително надгробен паметник при нас. Той не направи това. Сега, значи, е успял да влезе и в стрелково дружество.