Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Доставихте ли нещо ново? — пита Херберт снизходително.

— Нищо, което би могло да ви интересува… Като се изключи… Но то е вече почти продадено — отвръщам аз с ненадейната прозорливост на отмъщението и на внезапно пламналия търговски нюх.

Херберт се хваща на въдицата.

— Какво?

— Не е за вас. Нещо съвсем чудесно. Но почти е продадено.

— Какво?

— Един мавзолей. Значително произведение на изкуството. Шварцкопф е извънредно заинтересуван… Шерц се смее.

— Нямате ли някой по-стар търговски трик на склад?

— Не. При такава стока не върви. Това е нещо като посмъртен клуб. Шварцкопф замисля да учреди чрез завещание малко интимно тържество всяка година в деня на своята смърт. Все едно, че всяка година наново го погребват. Помещението на мавзолея подхожда за това — има пейки и пъстроцветни стъкла. След всяко тържество може да се раздават и леки закуски. Нещо неповторимо, нали? Вечно възпоменателно тържество, през време на което никой човек-няма да поглежда вече старите гробове!

Шерц продължава да се смее, но по-замислено. Аз го оставям да се смее. Слънцето плиска между двама ни призрачно, бледно сребро откъм реката. Шерц престава да се смее.

— Значи, такъв мавзолей имате? — казва той, вече с леката загриженост на истински колекционер, който се бои, че би могъл да пропусне някой голям случай.

— Забравете го! Той е почти продаден на Шварцкопф. По-добре да погледаме патиците в реката! Какви багри!

— Не обичам патици. Имат вкус на гнило. Е, ще дойда някой път да разгледам вашия мавзолей.

— Не бързайте. По-добре го погледайте как изглежда в естествена обстановка… когато Шварцкопф го постави на гроба си.

Шерц пак се смее, но сега доста глухо. Аз също се смея. Никой не вярва на другия; но всеки глътва по една въдица. Той — за Шварцкопф, а аз — че може би този път ще го пипна.

Продължавам. Откъм „Алтщедтер Хоф“ идва миризма на тютюн и изветряла бира. Влизам през портата в задния двор на кръчмата. Там се разкрива картина на покой. Мъртво пияните от събота вечер лежат на утринното слънце. Мухи бръмчат около хъркащите пиячи на черешова, хвойнова и житена ракия, като че от тях лъхат благоуханни тропически ветрове от островите на подправките; по своите въжета паяци се качват и спускат като акробати на трапец от листата на дивата лоза над лицата им, а в мустаците на един циганин някакъв бръмбар прави гимнастически упражнения, като че се намира в бамбуков лес. „Ето къде е — мисля си аз, — ето къде е поне на сън загубеният рай, великото побратимяване!“

Поглеждам нагоре към прозореца на Герда. Прозорецът е отворен.

— Помощ! — казва изведнъж някой от хъркащите на земята. Казва го спокойно, тихо и примирено, без да вика, но тъкмо това ме улучва като безплътен удар, нанесен от някое нематериално същество. Това е призрачен удар в гърдите, който минава през тях като рентгенова светлина, но среща дъха, и дъхът замира. „Помощ! — мисля аз. — Какво друго викаме ние: чуто, нечуто, постоянно?“

Литургията мина. Старшата сестра ми предава хонорара. Не си струва да го приемам; но не мога и да го откажа — това би я обидило.

— Изпратих ви бутилка вино за закуската — казва тя. — Нямаме какво друго да ви дадем. Но ние се молим за вас.

— Благодаря — отвръщам аз. — Но как се снабдявате с такива отлични вина? Те също струват пари.

Старшата сестра се усмихва със своето набръчкано лице с цвят на слонова кост и безкръвна кожа, каквато имат манастирските обитатели, затворниците, болните и миньорите.

— Получаваме го даром. Има един набожен търговец на вина в града. Жена му беше дълго време тук. Оттогава той всяка година ни изпраща по няколко каси.

Не питам защо търговецът изпраща виното. Спомням си, че божият войн Бодендик също закусва след литургията и побързвам, за да закача нещо.

Бутилката, разбира се, е вече наполовина празна. И Вернике е тук; но той пие само кафе.

— Бутилката, от която току-що тъй щедро наливате чашата си, ваше преподобие — казвам на Бодендик, — е изпратена от старшата сестра лично за мене като добавка към възнаграждението ми.

— Зная — отвръща викарият. — Но вие не сте ли апостолът на търпимостта, вий, непримирим атеисте? Тогава дайте без ожесточение по една чашка вино на вашите приятели. Цяла бутилка за закуска би било нещо твърде нездраво за вас.

Не отговарям. Църковният мъж смята това за слабост и веднага се хвърля в атака.

— Какво прави страхът от живота? — пита той и отпива една голяма глътка.