Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Стоим на края на градината и през решетъчната порта гледаме пейзажа навън. Ранната вечер се спуска над зрелите ниви, които се простират от двете страни на кестеновата алея чак до гората.

— Той винаги се връща — казвам аз и предпазливо добавям: — Винаги, Изабела.

— А ние? И ние ли? „Ние? — мисля си. — Кой знае? Всеки час дава и взема, и променя.“ Но не казвам нищо. Не искам да се впускам в разговор, който ненадейно ще ни подхлъзне в някоя бездна.

Отвън се завръщат пациентите на лудницата, които са работили по нивите. Връщат се като уморени селяни, а над раменете им свети първата вечерна руменина.

— И ние — казвам аз. — Винаги, Изабела. Нищо, което съществува, не може да се загуби. Никога.

— Вярваш ли в това?

— Не ни остава нищо друго освен да вярваме.

Изабела се обръща към мене. Тя е извънредно хубава в тази ранна вечер с първото светло злато на есента във въздуха.

— Иначе загубени ли сме? — шепне тя. Аз се вглеждам в нея.

— Не зная! — казвам най-сетне.

Загубени — колко много може да означава тази дума! Колко много!

— Иначе загубени ли сме, Рудолф?

Мълча нерешително.

— Да — казвам след това. — Но едва тогава започва животът, Изабела.

— Кой живот? — Нашият собствен. Едва тогава започва всичко: смелостта, голямото състрадание, човечността, любовта и трагичната небесна дъга на красотата. Започва тогава, когато узнаем, че нищо не остава.

Гледам лицето й, озарено от залязващата светлина. За миг времето спира.

— Ти и аз, ние също ли не оставаме? — пита тя.

— Ние също не оставаме — отвръщам аз, погледът ми се плъзга край нея и обгръща пейзажа, изпълнен със синьо и червено, с далечина и злато.

— Дори ако се обичаме?

— Дори ако се обичаме — отговарям и добавям колебливо и внимателно: — Мисля, че хората затова се обичат. Иначе, може би, нямаше да могат да се обичат. Любовта е да желаеш да дадеш на другиго нещо, което не можеш да задържиш.

— Какво?

Вдигам рамене.

— То има много имена. Нашето собствено „аз“, може би, за да го спасим. Или нашето сърце. Да речем: нашето сърце. Или нашия копнеж. Нашето сърце.

Хората от нивите се приближават. Пазачите отварят вратите. Изведнъж някой се провира бързо покрай нас, отстрани на стената, където трябва да е стоял скрит зад някое дърво, бута се през полските работници и побягва навън. Един от пазачите го забелязва и се затичва доста бавно след него; вторият пазач се спира спокоен и оставя другите пациенти да преминат. После заключва вратата. Долу се вижда как избягалият тича. Той е много по-бърз от пазача, който го преследва.

— Мислите ли, че вашият колега ще го настигне с тази бързина? — питам втория пазач.

— Той ще се върне с него.

— Не ми се вярва.

Пазачът свива рамене.

— Това е Гвидо Тимпе. Той се опитва да избяга поне един път месечно. Винаги тича до ресторанта „Лесничейски дом“. Там изпива няколко бири. Всеки път го намираме там. Никога не избягва по-далеч и никога не отива другаде. Само за две-три бири. Пие винаги черна бира. — Пазачът ми намига. — Затова моят колега не тича по-бързо. Той иска само да не го изпусне от очи, за всеки случай. Оставяме на Тимпе винаги толкова време, колкото да може да изпие бирите си. Защо не? После се връща като агне.

Изабела не е слушала обясненията на пазача.

— Къде иска да отиде той? — пита тя сега.

— Иска да пие бира — казвам аз. — Нищо повече. Хубаво е човек да има поне такава цел!

Тя не ме чува. Не ме поглежда.

— И ти ли искаш да си отидеш?

Аз клатя отрицателно глава.

— Няма защо да бягаш, Рудолф — казва Изабела. — И няма защо да идваш. Всички врати са едни и същи. А зад тях…

Тя не се доизказва.

— Какво има зад тях, Изабела? — питам я.

— Нищо. Само врати. Винаги само врати, а нищо зад тях.

Пазачът заключва портата и запалва лулата си. Силната миризма на евтиния тютюн ме облъхва и като с вълшебна пръчка извиква пред мене една картина: прост живот, без проблеми, с почтена професия, кротка жена, послушни деца, почтено съществувание и почтена смърт — живот, в който човек приема всичко така, като че се разбира от само себе си: и деня, и вечерната почивка, и нощта, без да се пита какво има зад тях! За миг ме обзема силен копнеж по такъв живот и нещо като завист. После поглеждам Изабела. Тя стои при вратата, сложила ръце на железните пръчки на решетката, притиснала глава в нея, и гледа навън. Дълго стои така. Светлината става все по-плътна, по-червена и златиста, горите загубват сините си сенки и почерняват, а небето над нас е с ябълково-зелен цвят и изпълнено с розово озарени платноходки.