Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— А как стои въпросът със свещениците? Как са кръстени децата?

Жената се двоуми дали да отговори.

— Едното е кръстено по католически, другото по протестантски — казва тя. — Така се бяхме уговорили. Мъжът ми е католик; аз съм, протестантка. Тогава решихме, че близнаците ще бъдат разделени.

— Значи, едното е кръстено по католически, а другото по протестантски? — пита Вилке.

— Да — В един и същи ден ли?

— В един и същи ден.

Интересът на Вилке към особеностите в живота на близнаците отново се разпалва.

— В две различни черкви, разбира се?. — То се знае — казвам аз крайно нетърпеливо. — Къде иначе? А сега…

— Но как сте могли да ги различавате? — прекъсва ме Вилке. — Искам да кажа, през цялото време? Приличаха ли си близнаците?

— Да — отговаря жената. — Като две капки вода — Именно това искам да кажа! Как е възможно да се различават, особено когато са толкова малки? Вие можехте ли да ги различавате? Още в първите дни, когато всичко е било разбъркано? Жената мълчи.

— Нали сега това е все едно — заявявам аз и давам знак на Вилке да престане с въпросите си.

Но Вилке е овладян от несантименталното любопитство на учения.

— Това съвсем не е едно и също — възразява той. — Нали трябва да бъдат погребани! Едното е католик, другото — протестант. Знаете ли кое е католик?

Жената мълчи. Вилке се разгорещява на своята тема.

— Мислите ли, че можете да извършите погребението в едно и също време? Ако имате двоен ковчег, това е необходимо. Тогава на гроба трябва да има и двама пастори — един католически и един протестантски! Но те сигурно няма да се съгласят! Те повече ревнуват господа, отколкото ние — нашите жени.

— Вилке, всичко това не ви интересува — казвам аз и го ритвам под масата.

— А близнаците — крещи Вилке, без да ми обръща внимание. — Католическото дете ще бъде погребано едновременно и по протестантски, а протестантското — и по католически! Представете си, каква бъркотия! Не, с двойния ковчег няма да се измъкнете от това затруднение! Два отделни ковчега, това е изходът! Тогава всяка религия ще си има своя ковчег. Свещениците могат тогава да се обърнат с гръб един към друг и така да благославят децата.

Вилке явно си представя, че всяка от двете религии е нещо като отрова за другата.

— Говорихте ли вече със свещениците? — пита той.

— Това ще направи моят мъж — казва жената.

— Наистина съм любопитен…

— Ще направите ли двоен ковчег? — пита жената.

— Ще направя, но ви казвам…

— Колко ще струва? — пита жената. Вилке се почесва по главата.

— Кога трябва да бъде готов?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Тогава трябва да работя и през нощта. Извънреден труд. Ковчегът трябва да бъде изпипан извънредно хубаво.

— Колко ще струва? — пита жената.

— Ще ви кажа при предаването. Ще го направя евтино, заради науката. Само че не мога да го взема обратно, ако ви забранят да го използувате.

— Няма да забранят.

Вилке поглежда учудено жената.

— Откъде знаете това?

— Ако свещениците не искат да ги благословят, ще ги погребем без свещеници — казва твърдо жената. — Те винаги бяха заедно и трябва да останат заедно.

Вилке кима.

— Решено, значи… ковчегът ще бъде доставен непременно. Но не мога да го взема обратно.

Жената изважда от ръчната си чанта едно черно кожено портмоне с никелова ключалка.

— Искате ли предплата?

— Това е общоприето. За дървения материал. Жената поглежда Вилке.

— Един милион — казва той малко смутено. Жената му дава банкнотите. Те са малко нагънат — Адресът — казва тя.

— Ще дойда с вас — заявява Вилке. — Ще взема мярка. Те трябва да имат хубав ковчег.

Жената кима и ме поглежда.

— А надгробният камък? Кога ще го доставите?

— Когато желаете. Обикновено се изчаква да минат няколко месеца след погребението.

— Не можем ли да го получим веднага?

— Може. Но по-добре да почака. Като мине известно време, гробът се сляга. По-целесъобразно е да поставим надгробния камък чак тогава, иначе ще трябва да го слагаме още веднъж.

— Ах, така ли — казва жената. Зениците на очите и сякаш трепват за миг. — При все това ние бихме желали да получим камъка веднага. Не може ли… не може ли да се постави така, че да не хлътва?

— Тогава трябва да направим специална основа за надгробния камък, преди погребението. Искате ли?

Жената кима в знак на съгласие.

— Имената им да бъдат изписани върху камъка — казва тя. — Не трябва просто да лежат там. По-добре е, ако имената се поставят веднага. — Тя ми дава номера на гробния парцел. — Бих желала веднага да платя — предлага тя. Колко ще струва?