Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— И без това щях да го направя — заявява лицемерно Ризенфелд.

— Зная — казвам аз. — Но защо искате да й пишете? Писането никога не помага. Освен това, нали тази вечер заминавате. Отложете писмото, докато се върнете.

Ризенфелд изпива ракията си.

— Може да ви се струва смешно… Но работи от този род човек отлага съвсем неохотно.

В този момент Лиза излиза от тяхната пътна врата. Тя е облечена в плътно прилепнал черен костюм и е обута в обуща с най-високите токове, които съм виждал някога. Ризенфелд я съглежда в същото време, в което я виждам и аз. Той грабва шапката си от масата и се втурва навън.

— Ето момента!

Аз го гледам как се стрелва надолу по улицата. С шапка в ръка, той върви изпълнен с уважение до Лиза, която на два пъти се озърта. След това двамата изчезват зад ъгъла. Чудя се как ще завърши това. Георг Крол сигурно ще ми разкаже. Може би този щастливец ще изкопчи в случая още един паметник от шведски гранит.

Вън дърводелецът Вилке иде през двора.

— Имаш ли нещо против да направим тази вечер едно заседание? — вика той през прозореца.

Аз кимам в знак на съгласие. Очаквах, че Вилке ще предложи това.

— Ще дойде ли и Бах? — питам аз.

— Разбира се. Отивам да купя цигари за него.

Седим в работилницата на Вилке между стърготини, ковчези, саксии с герании и гърнета с туткал. Мирише на смола и прясно рязан бор. Вилке рендосва капака на ковчега за близнаците. Той е решил да изработи даром една цветна гирлянда, дори позлатена с изкуствен златен варак. Когато е заинтересуван от нещо, печалбата му е безразлична. А в случая той е заинтересуван.

Курт Бах е седнал върху един черен лакиран ковчег с фалшива бронзова обшивка; аз седя на прекрасно изработен ковчег от истински дъб с матов байц. Имаме бира, салам, хляб, сирене и сме решили да прекараме заедно с Вилке потайната доба. Защото дърводелецът на ковчези обикновено става меланхоличен, сънлив и боязлив между дванадесет и един часа през нощта. Това е неговият критичен час. Невероятно, но тогава той се страхува от призраци, а канарчето, което виси в един кафез за папагали над дърводелския му тезгях, в това време не е достатъчна компания за него. В тоя час Вилке става унил, говори за безцелността на битието и прибягва до ракията. Често сме го намирали сутрин да хърка пиян в легло от стърготини в най-големия ковчег, с който преди четири години горчиво се излъга. Ковчегът беше изработен за великана от цирк „Блайхфелд“, който при едно гостуване във Верденбрюк, след като се натъпкал с лимбургско сирене, твърдо сварени яйца, метвурст и черен хляб и ракия, неочаквано бе умрял… привидно умрял, защото докато през нощта Вилке, напук на всички призраци, се бъхтеше над ковчега за великана, той изведнъж се бе надигнал с въздишка от смъртното ложе и вместо (както би било редно) да уведоми веднага Вилке, бе изпил на един дъх половин бутилка житена ракия, останала от угощението, и си легнал да спи. На другата сутрин великанът твърдеше, че няма пари и че освен това не е поръчвал никакъв ковчег за себе си — възражение, против което нищо не можеше да се направи. Циркът продължи пътуването си и тъй като никой не признаваше, че е поръчал ковчега, Вилке остана на сухо с него и по тази причина за известно време имаше твърде злъчен мироглед. Особено го беше яд на младия лекар Вюлман, от когото търсеше отговорност за всичко. Вюлман беше служил две години като младши лекар на фронта и оттогава беше авантюристично настроен. Той бе лекувал толкова много полумъртви и почти мъртви пехотинци в лазарета, без никой да му държи сметка за тяхната смърт или за накриво зарасналите им кости, че накрая бе успял да натрупа доста много интересен опит. Затова през нощта (се промъкнал още веднъж при великана и му сложил някаква инжекция — в лазарета често бил виждал как мъртви отново се пробуждат, — и великанът също тъй тутакси се съживил. Оттогава, без сам да желае това, Вилке изпитваше известна антипатия към Вюлман, която той по-късно така и не можа да сломи — дори и с това, че се държеше като благоразумен лекар и изпращаше при Вилке близките на покойниците, чиято смърт установяваше. За Вилке ковчегът на великана беше постоянно напомняне да не бъде много лековерен и според мене, именно заради това той отиде с майката на близнаците в нейното жилище — искаше лично да се убеди, че междувременно мъртвите не са яхнали пак дървените кончета. Щеше да бъде непоносимо за самоуважението на Вилке да остане на сухо освен с непродаваемия великански ковчег, и с квадратния близнашки саркофаг и по тоя начин да се превърне в нещо като Барнум 36 36 Прочут американски гешефтар от XIX век, който се излагал на всевъзможни спекулантски рискове — Б. пр. в съсловието на дърводелците на ковчези. В историята с Вюлман най-много се ядосваше, че не бе имал възможност да води по-дълъг частен разговор с великана. Щял да му прости всичко, ако бил имал възможността да получи интервю за онзи свят. Най-сетне за няколко часа великанът е бил кажи-речи мъртъв и като любител-учен и човек, който се страхува от призраци, Вилке би дал много, за да получи сведения за живота на оня свят.