Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Много е далеч, за да се направи нещо. А и аз не съм настроен днес за това. Защо да реагирам като някоя домакиня? Днес следобед реших да напусна това място и затова сега животът приижда към мене с двойна сила и аз го чувствувам навред — в миризмата на стърготините и в луната, в леките стъпки и шумоленето в двора, в неизразимата дума септември и в ръцете си, които се движат и могат да го уловят, в очите си, без които всички музеи на света щяха да бъдат празни, в духовете, в призраците, в преходността и в бясната гонитба на Земята покрай Касиопея и Плеядите, в предчувствието за безкрайни непознати градини под непознати звезди, за свободни служби в големи чужди вестници и за рубини, които сега се преобразяват под земята в червено зарево — чувствувам това и то ми пречи да запратя някоя празна бирена бутилка по посока на тридесетсекундния фонтан на Кнопф…

В този миг часовниците бият. Часът е един. Потайната доба е минала, ние пак можем да говорим с Вилке на „вие“, можем да продължим да се напиваме, или да потънем в съня като в някой рудник, в който има въглища, трупове, бели дворци от сол и заровени диаманти.

Тя седи в един ъгъл в стаята си, притисната до прозореца.

— Изабела — казвам аз.

Тя не отговаря. Клепките й потрепват като пеперуди, които са набодени живи с топлийки от някакви деца.

— Изабела — повтарям аз. — Дошъл съм да те взема.

Тя се стресва и се притиска към стената. Седи вдървена и сгърчена.

— Не ме ли познаваш вече? — питам я.

Тя продължава да седи неподвижно; само очите й се извръщат към мене, зорки и много тъмни.

— Онзи, който се представя за доктор, те е изпратил — шепне тя.

Това е вярно. Вернике ме беше изпратил.

— Той не ме е изпратил — казвам аз. — Дойдох скришно. Никой не знае, че съм тук.

Тя бавно се отдръпва от стената.

— И ти ме предаде.

— Не съм те предал. Не можех да те намеря. Не си излизала.

— Но аз не можех да изляза — шепне тя. — Всички стояха вън и чакаха. Искаха да ме хванат. Те откриха, че съм тук.

— Кои?

Изабела ме поглежда и не отговаря. „Колко е слаба! — мисля аз. — Колко слаба и колко самотна в тази гола стая! Тя не притежава дори себе си. Дори самотата на своето «аз». Пръснала се е от страх като някой снаряд на нащърбени късове — в една чужда страшна земя, пълна с непонятен ужас.“

— Никой не те чака вън — казвам аз.

— Чакат ме.

— Откъде знаеш?

— Гласовете. Не ги ли чуваш?

— Не.

— Гласовете знаят всичко. Не ги ли чуваш?

— Това е вятърът, Изабела.

— Да — казва тя примирено. — Нека да бъде вятърът. Само да не причиняваше толкова болка?

— Какво причинява болка?

— Рязането с трион. Ако режеха с нож, щеше да става по-бързо. Но това тъпо, бавно рязане с трион! Всичко зараства отново, когато са толкова бавни! После започват пак отначало и никога няма край. Те режат с трион месото, а месото зараства след триона, и това никога не престава.

— Кой реже с трион?

— Гласовете.

— Гласовете не могат да режат.

— Тези режат.

— Къде режат?

Изабела прави движение, като че изпитва силни болки. Тя притиска ръцете си между бедрата.

— Те искат да изрежат това с трион. За да нямам никога деца.

— Кои?

— Онези вън. Тя казва, че ме била родила. Сега иска пак да ме дръпне вътре в себе си. Тя реже и реже с трион. А той ме държи здраво.

Изабела потръпва.

— Той… който е в нея…

— В нея ли?

Изабела стене.

— Не казвай никому… тя иска да ме убие… аз не бива да зная.

Приближавам се към нея, като заобикалям едно кресло с избелели шарки на рози; в това голо помещение то стърчи съвсем неуместно със своето подражание на приятния живот.

— Какво не бива да знаеш?. — Тя иска да ме убие. Не бива да спя. Защо никой не бди заедно с мен? Всичко трябва да върша сама. А съм толкова уморена — стене тя като птица. — Светло е и не мога да спя, а съм толкова уморена. Но кой може да спи, когато никой не бди? И ти ме изостави.

— Не съм те изоставил.

— Ти се споразумя с тях. Те са те подкупили. Защо не ме спря? Сините дървета и сребърният дъжд. Но ти не пожела. Никога! Ти можеше да ме спасиш.

— Кога? — питам аз и усещам, че нещо в мен трепери; аз не му се противя, но то трепери и стаята вече не изглежда непоклатима — сякаш стените се тресат и вече не са от камък, хоросан и мазилка, а само от трептения, силно сгъстени трептения на билиони нишки, които се проточват от хоризонт до хоризонт и извън хоризонта, а тук са се сгъстили в някакъв четириъгълен затвор от висящи въжета, от въжета на бесилки, всред които се мята малко копнеж и страх от живота.