Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Но аз се казвам Лудвиг. Какво мога да променя?

Всеки знае името ми.

Изабела, изглежда, не ме е чула.

— И аз скоро ще си отида — казва тя. — Чувствувам го. Уморена съм, уморена съм от своята умора. Вече всичко е някак празно и тъй пълно с разлъка, меланхолия и очакване.

Поглеждам я и изведнъж изпитвам внезапен страх. Какво ли иска да каже?

— Не се ли променя всеки постоянно? — питам аз.

Изабела поглежда към града.

— Не искам да кажа това, Рудолф. Смятам, че има и друго променяне. По-голямо. Прилича на умирането.

Мисля, че то е умиране. — Тя клати глава, без да ме погледне. — Навред се носи неговият дъх — шепне тя. — И в дърветата, и в мъглата. То капе нощем от небето. Сенките са пълни с него. А в ставите се загнездва умората.

Тя е пролазила в тях. Не ми се иска да си отида, Рудолф. С тебе беше хубаво, при все че ти не ме разбра. По не беше тук. Иначе щях да бъда съвсем сама.

Не зная какво иска да каже. Това е странен миг. Изведнъж всичко се смълчава, никакъв лист на трепва, само ръката с дългите пръсти на Изабела се поклаща над ръба на плетеното кресло и гривната й със зелените камъни тихо звънти. Залязващото слънце придава на лицето й цвят, който е толкова топъл, че изглежда като противоположност на всяка мисъл за умиране, — но въпреки това ми се струва, че наоколо наистина се разстила хладина, породена от някакъв безмълвен страх, че може би Изабела няма да бъде вече тук, ако вятърът отново полъхне… Но ето — той изведнъж повява във върхарите на дърветата, шуми, магията се е разсеяла, Изабела се изправя и се усмихва.

— Има много пътища към умирането — казва тя. — Бедний ми Рудолф! Ти познаваш само един от тях. Щастливий Рудолф! Ела, да идем вътре!

— Много те обичам — казвам аз.

Изабела се засмива още повече.

— Наричай това както искаш. Какво е вятърът и какво покоят? Те са толкова различни и все пак са едно и също. Аз пояздих малко пъстрите коне на въртележката и седях в златните гондоли със синьо кадифе, които не само се въртят, но и политат нагоре и надолу. Ти не ги обичаш, нали?

— Не. По-рано обичах да сядам на лакирани елени и лъвове. Но с тебе бих се возил и в гондоли.

Изабела ме целува.

— Музиката! — казва тихо тя. — И светлината на въртележките в мъглата! Къде е останала нашата младост, Рудолф?

— Да, къде? — казвам аз и изведнъж усещам сълзи в очите си, без да разбирам защо. — Дали изобщо е имало в живота ни младост?

— Кой знае.

Изабела става. Над нас листакът зашумява. В пламтящата светлина на късното слънце виждам, че някоя птица е оставила подарък на жакета ми. Почти там, където е сърцето. Изабела го вижда и се превива от смях. Аз изчиствам с джобната си кърпичка този дар на саркастичната сипка.

— Ти си моята младост — казвам на Изабела. — Сега зная това. Ти си всичко, което принадлежи към нея. И едното, и другото, и още много повече. И това — че човек разбира нещата едва тогава, когато му се изплъзнат. „Нима ще ми се изплъзне тя? — мисля аз. — Какво приказвам? Била ли е моя някога? И защо да ми се изплъзне? Защото тя го казва? Или защото изведнъж се появи този хладен, безмълвен страх? Тя е казвала вече толкова много неща и аз така често съм се страхувал.“ — Обичам те, Изабела — казвам й. — Обичам те повече, отколкото съм мислил. Това е като вятър, който започва да вее и за който мислим, че е само игрив полъх, а изведнъж сърцето се огъва от него като върба при буря. Обичам те, любов на моето сърце, единствен покой всред общото брожение, обичам те, тебе, която чуваш като ловджийско куче вечер дали цветето е жадно или времето е уморено, обичам те, и любовта се втурва навън от мене като из някоя току-що отключена врата, зад която се разкрива непознатата градина; аз още не разбирам това напълно, учуден към и все още малко ме е срам от моите големи думи, но те шумно връхлитат, ехтят и не ме питат; някой, когото не познавам, говори чрез мен и аз не зная дали това е някой четвъртостепенен мелодраматик или сърцето ми, което вече не се страхува…

Изабела изведнъж се спира. Ние сме в същата алея, както тогава, когато тя се върна гола през нощта; но сега всичко е другояче. Алеята е изпълнена с червената светлина на вечерта, с неизживяна младост, с меланхолия и щастие, което се колебае между ридание и ликува-не. Тя не е вече алея с дървета; тя е алея от недействителна светлина, в която дърветата се наклоняват едно към друго като тъмни ветрила, за да я задържат — алея от светлина, в която стоим, сякаш сме почти безтегловни, пропити от тази светлина като новогодишни шарани от изпаренията на рома, в който се къпят и който прониква в тях, докато почти се разпаднат.