Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Разглеждам картичката, която Рот ми тикна този път в ръката. Тя е много стара печатна покана за участие в пруската лотария. Каква тъпоумна шега днес, през инфлацията! Рот трябва да е извадил картичката от някое боклукчийско кошче; адресирана е до някой си касапин Зак, който отдавна е умрял.

— Много благодаря — казвам аз. — Това е голяма радост!

Рот кима.

— Те скоро ще си дойдат от Русия, нашите войници.

— Да разбира се.

— Всички ще си дойдат. Само че ще трае малко по-дълго. Русия е толкова голяма.

— Надявам се, че и вашите синове ще си дойдат. Помътените очи на Рот се оживяват.

— Да, и моите. Имам вече известие.

— Още веднъж много благодаря — казвам аз.

Рот се усмихва, без да ме погледне, и продължава пътя си. Управлението на пощата отначало се опита да попречи на неговите обиколки и дори поиска да го арестуват, ала хората се противопоставиха, и сега не го безпокоят. Но на неколцина постоянни посетители на една кръчма, посещавана от политически десничари, неотдавна бе хрумнала идеята да изпратят по Рот писма с мръсни ругатни до своите политически противници, а също така двусмислени писма до неомъжени жени. Това им се сторило ужасно забавно. И Хайнрих Крол намери, че това е проява на здрав народен хумор. В кръчмата, сред себеподобните, Хайнрих изобщо е съвсем друг човек, отколкото когато е с нас; там минава дори за шегаджия.

Рот, разбира се, отдавна е забравил в кои къщи има загинали във войната. Той разпределя пощенските си карти безразборно, и макар че един съгледвач от националистически настроените пиячи на бира обикалял с него и бдял обидните писма да попаднат на точните адреси (той посочвал на Рот къщите, а след това се скривал), тук-таме все пак станали грешки и Рот разменил няколко писма. Така едно писмо, което било предназначено за Лиза, попаднало при викария Бодендик. То съдържало покана за полово сношение в един часа през нощта в храсталака зад черквата „Света Мария“ — срещу възнаграждение от десет милиона марки. Бодендик припълзял като-индианец до скритите зяпачи, появил се ненадейно сред тях, счупил главите на двама, без да се церемони, а третия, който побягнал, ритнал така страшно, че той подхвръкнал във въздуха и само с мъка можал да се изплъзне. Чак тогава Бодендик, който е майстор в изкуството да изтръгва бързи изповеди, поставил на двамата си пленници своите въпроси, които били подкрепени с плесници от неговите огромни селяшки лапи. Признанията последвали скоро и тъй като двамата заловени били католици, Бодендик установил имената им и им заповядал да отидат на другия ден или на изповед, или в полицията. Разбира се, те предпочели да идат на изповед. Бодендик им дал Ego te absolve, но си послужил и с рецептата, която пасторът бе приложил към мене — наредил им в знак на покаяние да не пият цяла седмица, а след това пак да отидат на изповед. Тъй като се страхували да не бъдат отлъчени от църквата, ако не се по-каят, и понеже не искали да се стигне дотам, и двамата се явили повторно пред Бодендик, а той с гръмотевичен глас безмилостно им заповядал да се изповядват всяка следваща седмица и да не пият; така ги превърнал в скърцащи със зъби въздържатели и отлични християни. Бодендик никога не узна, че третият грешник е бил майор Волкенщайн, който след ритника трябваше да лекува простатната си жлеза; от това стана политически още по-краен и най-сетне премина към нацистите.

Вратите в къщата на Кнопф са отворени. Шевните машини бръмчат. Сутринта бяха докарани цели топове черен плат и сега майката и дъщерите работят над своите траурни дрехи. Фелдфебелът още не е умрял, но лекарят каза, че това е въпрос на часове или най-много на дни. Той отписа Кнопф. Тъй като семейството сметна, че престижът му ще пострада тежко, ако посрещне смъртта в светли дрехи, бяха взети бързи мерки. В момента, когато Кнопф предаде богу дух, семейството ще има приготвени черни, дрехи, траурен воал за госпожа Кнопф, черни, непрозрачни чорапи за четирите жени и дори черни шапки. Еснафската почтеност ще бъде задоволена.

Плешивата глава на Георг се подава като половин пита кашкавал над перваза на прозореца. С него е Оскар Сълзата.

— Как е доларът? — питам аз, когато влизат.

— Точно един милиард днес в дванайсет часа — отвръща Георг — Можем да отпразнуваме юбилей, ако искаме.

— Можем. А кога ще фалираме?

— Когато разпродадем всичко. Какво ще пиете, господин Фукс?

— Каквото имате. Жалко, че тук във Верденбрюк няма водка!