Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Защо сте си правили толкова труд с труповете? — пита Георг. — Трябвало е всички да ги премествате в други гробове. Защо не поставихте просто няколко кръста с измислени имена и чинове и толкоз? Тогава сте могли да имате даже генерал-майор.

Оскар е потресен.

— Но, господин Крол! — казва той с лек укор. — Това щеше да бъде фалшификация. Може би дори оскверняване на труповете…

— Оскверняване на трупове щеше да има само ако бяхте представили мъртъв майор за по-нисш чин — казвам аз. — Но не и ако за един ден бяхте превърнали някоя пехотинка в генерал.

— Можехте да поставите кръстове с измислени имена върху празни гробове — добави Георг. — Тогава нямаше да има никакво оскверняване на трупове.

— Но щеше да си бъде фалшификация. И можеше да излезе наяве — отвръща Оскар. — Чрез гробарите. А тогава? Освен това: фалшив генерал? — Оскар потръпва вътрешно. — Негово величество сигурно познаваше своите генерали.

Ние не разискваме повече по този въпрос. Оскар също.

— Знаете ли кое беше смешното в тази работа? — пита той.

Ние мълчим. Въпросът не може да е зададен другояче освен риторично и не изисква отговор.

— Един ден преди прегледа всичко беше сменено. Негово величество не дойде изобщо. Бяхме посадили цяло море от иглики и нарциси.

— Върнахте ли обратно разменените мъртви? — пита. Георг.

— Това щеше да ни отвори много работа. Документите също бяха вече променени. И близките на загиналите бяха уведомени, че техните покойници са преместени. Това се случваше често. Гробищата попадаха в бойната зона и после всичко трябваше да се подрежда отново. Разярен беше само комендантът с водката. Той дори се опита да нахълта при мене заедно със своя шофьор, за да си вземе обратно касите с бутилките; но аз отдавна ги бях скрил майсторски. В един празен гроб. — Оскар се прозява. — Да, това бяха времена, тогава! Имах под свое управление няколко хиляди гроба. А днес — той измъква една бележка от джоба си — два средно големи надгробни камъка с мраморни плочи, господин Крол, за жалост това е всичко.

Вървя през потъващата в мрак градина на лудницата. Днес, за първи път от дълго време, Изабела бе пак на молитвата. Търся я, но не мога да я намеря. Вместо нея срещам Бодендик, който мирише на тамян и пури.

— Какъв сте в този момент? — пита ме той. — Атеист, будист, скептик, или сте вече на път да се върнете към бога?

— Всеки се намира постоянно на път към бога — отвръщам аз уморен от споровете с Бодендик. — Зависи само какво разбира човек под това.

— Браво — казва Бодендак. — Впрочем, търси ви Вернике. Защо в същност се борите толкова настървено за нещо, което е тъй просто като вярата?

— Защото на небето се радват повече на един борещ се скептик, отколкото на деветдесет и девет викарии, които от детството си пеят осанна — отвръщам аз.

Бодендик се усмихва под мустак. Не искам са споря с него; спомням си постижението му в храсталака на черквата „Света Мария“.

— Кога ще ви видя в изповедалнята? — пита тай.

— Както двамата грешници от черквата „Света Мария“ ли?

Той се сепва.

— Така, значи, вие знаете това? Не като тях. Вие ще дойдете доброволно! Не чакайте много дълго!

Не отвръщам нищо и сърдечно се разделяме. По пътя към стаята на Вернике листата на дърветата прелитат като прилепи във въздуха. Навсякъде мирише на земя и есен. „Къде остана лятото? — мисля аз. — Та ние едва го почувствувахме!“

Вернике бута настрана куп книжа.

— Видяхте ли госпожица Терховен? — пита ме той.

— В черквата. Иначе не. Той кима.

— Засега не се грижете за нея.

— Добре — казвам аз. — Други заповеди?

— Не ставайте глупав! Това не са никакви заповеди. Аз правя онова, което смятам, че е правилно за моите болни. — Той ме поглежда по-строго. — Вие да не сте нещо влюбен?

— Влюбен? В кого?

— В госпожица Терховен. В кого другиго? Тя е хубаво момиче. Дявол да го вземе, за това изобщо не помислих при цялата тази история.

— Аз също. При коя история?

— Тогава всичко е наред. — Той се смее. — Освен това нямаше никак да ви навреди.

— Така ли? — отвръщам аз. — Досега мислех, че тук само Бодендик е заместник на бога. Сега освен него имаме и вас. Вие знаете точно какво вреди и какво не вреди, нали?

Вернике замълчава за момент.

— Значи, все пак — казва той след това. — Добре, така да бъде! Жалко, че не можах веднъж да ви подслушам! Тъкмо вас! Трябва да сте водили превъзходни диалози на глупави влюбени. Вземете една пура. Забелязахте ли, че вече е есен?