Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Тук спирам. Какво ще стане след това? Няма ли да си отиде тя? И няма ли да дойде тогава неочаквано една майка с кожена наметка, с дискретен парфюм, с роднини зад себе си и с претенции за своята дъщеря? Тогава няма ли да бъде загубена за мене, който не мога да събера достатъчно пари даже да си купя един костюм? А може би само затова съм толкова объркан. От тъп егоизъм, а всичко друго е само украса?

Влизам в една кръчма. Там седят неколцина шофьори, от бюфета едно разкривено огледало отразява удълженото ми лице, а пред мене, в стъклена кутия, лежат пет-шест изсъхнали хлебчета със сардини, които са толкова стари, че са извили опашките си нагоре. Изпивам една житена ракия и изпитвам чувство, че в стомаха ми има дълбока, отворена дупка. Изяждам хлебчетата със сардините и още няколко други със старо, издуло се като дъга швейцарско сирене; хлебчетата имат отвратителен вкус, но аз се тъпча с тях, а после ям наденички, които са червени като кръв; ставам все по-нещастен и по-гладен, и бих могъл да изям целия бюфет.

— Чудесен апетит имате — казва съдържателят на заведението.

— Да — потвърждавам аз. — Имате ли още нещо?

— Супа от грах. Гъста супа от грах, ако надробите и хляб…

— Добре, дайте ми супа от грах.

Изгьлтвам супата от грах, а съдържателят като добавка и без да съм искал ми носи още един сандвич с мас. Изяждам и него и съм по-гладен и по-нещастен отпреди. Шофьорите започват да проявяват интерес към мене.

— Познавах едного, който можеше да изяде на едно сядане трийсет твърдо сварени яйца — казва един от тях.

— Невъзможно. Ще умре; това е научно доказано. Поглеждам сърдито учения шофьор.

— Вие да не сте били там? — питам го аз.

— Сигурно е — отвръща той.

— Съвсем не е сигурно. Научно е доказано само, че шофьорите умират рано.

— Как така?

— Поради бензиновите пари. Настъпва бавно отравяне.

Съдържателят на кръчмата се появява с някаква италианска салата. Предишната му дремливост се е превърнала в спортен интерес. Откъде има тази салата с майонеза — това е загадка. Салатата дори е прясна. Може би се пожертвувал нещо от собствената си вечеря. Аз излапвам и салатата и си тръгвам — с горящ стомах, който е сякаш все още празен и незаситен от нищо.

Улиците са сиви и мътно осветени. Просяци стоят навред наоколо. Те не са просяците, които познавахме от по-рано — сега просят инвалиди и хора с болнав изглед, безработни и стари, кротки хора с лица като от смачкана безцветна хартия. Изведнъж ми става срамно, че така безсмислено се тъпках. Ако на двама или трима от тези хора бях дал това, което натъпках в стомаха си, щяха да бъдат сити една вечер, а аз нямаше да бъде по-гладен, отколкото съм сега. Изваждам от джоба си парите, които още имам у себе си, и ги раздавам. Те не са вече много и аз не се ощетявам; и без това утре сутринта в десет часа, когато курсът на долара бъде обявен, ще струват с една четвърт по-малко. През есента германската марка заболя от скоротечна туберкулоза. Просяците знаят това и веднага изчезват, защото всяка минута е скъпа; за един час цената на супата може да се покачи с няколко милиона марки. Зависи от това дали стопанинът на заведението трябва да прави покупки утре или не… а и от това дали е спекулант или сам е жертва. Ако е жертва, той e манна за по-малките жертви и повишава цените си прекалено късно.

Продължавам пътя си. От градската болница излизат няколко души. Те заобикалят една жена, на която дясната ръка е високо привързана в шина. Зад нея се носи миризма на лекарство от превръзка. Болницата е като светещ замък в тъмнината. Почти всички прозорци са осветени; изглежда, всяка стая е заета. През инфлацията хората умират бързо. Ние също знаем това.

Вървя по главната улица към още един колониален магазин, който често е отворен и след официалното работно време. Ние постигнахме споразумение с притежателката. Доставихме й един средно голям надгробен камък за нейния мъж, а срещу това имаме правото да купуваме при нея стоки за шест долара, пресметнати в марки по доларовия курс от втори септември. Това е дългосрочна разменна сделка. Размяната и без това отдавна е на мода навсякъде. Разменят се стари легла срещу канарчета и художествени дреболии, порцелан срещу салам, накити срещу картофи, мебели срещу хляб, пиана срещу шунка, употребявани ножчета за бръснене срещу зеленчукови отпадъци, стари кожи срещу преправени военни куртки и дрехи на покойници срещу хранителни продукти. Преди четири седмици Георг дори имаше възможност да се сдобие със съвсем нов смокинг при продажбата на един отчупен мраморен стълб с фундамент. Но той с мъка на сърцето се отказа от това, защото е суеверен и смята, че във вещите на мъртвите още дълго време остава нещо от покойниците. Вдовицата му обясни, че била дала смокинга на химическо чистене; значи, той бил в същност съвсем нов и можело да се приеме, че хлорните пари са изгонили мъртвия от всяка гънка. Георг много се колеба, защото смокингът му стоеше добре; но при все това се отказа.