Тринайсетте цвята на дъгата

Когато стигам до цела, други ръце я поемат от моите, други ръце избърсват кръвта от лицето й. После… после лежа на тревата и нито затварям очи, нито виждам зеленото над главата си.

— Бъдеш сама? Опитвала си?

— Не. Невъзможно е.

— Напротив — винаги възможно.

— Как така?

— Просто изключваш, както когато си тек и не искаш се отваряш повече или си хума и искаш кажеш оттук~започвам~аз , и после се обръщаш или просто свеждаш очи. Но не обръщаш този гръб, и не свеждаш тези очи, знаеш?

— Дори и да успея да го направя, те пак ще ме дръпнат обратно и аз ще се отворя или ще кажа оттук~продължаваш~ти …

— Има места, където тях не. Подслоните в горите, оазите, летовите, Градините.

— Не съм си представяла, че ще стигна до там.

— Стигнеш? Дез, са просто спирки.

Децата им — децата на теки и хуми — нямат нужда от патериците на порасналите. Едва по-късно, когато изгубят… какво, Господи, губят по-късно? — едва по-късно избират дали предпочитат текския или хумския път, хирургията отвън или втренчването навътре.

Ето ги и сега. Тия надали са на повече от пет-шест, двете близнета, облечени в диафанни материи, които сегиз-тогиз сменят цвета си според средата и настроението им, понякога даже прозират напълно. ( Леки, чисти и голи… ) И момченцето с кестенява косичка, което хвана подхвърления… да, портокал е, поне оттук изглежда така. Ето смеха, виковете им. Ето пръстчетата, които се ровят в пръстта или в косата на другия. Ето бързата болка на оня мъник, който скокна от прекалено високо; ето бързото му разсмиване, когато го накачулват другите, когато го гъделичкат по босата здрава петичка…

Те нямат нужда от патерици, стими и хими, мантри и тантри.

Извъртам глава и изпъшквам, когато виждам облака бял дим с форма на гъба, толкова далече, сякаш е зад хоризонта. След секунда смисълът на видяното застига видяното: във виртулето на юг някой явно има нужда да отдуши агресията си, или пък си припомня какво не бива да става, никога, никога пак. Гъбата расте още миг-два, после ветровете я сплитат на панделки и разнасят по една към всеки от човешките трансели наоколо.

Тази пътека води на запад, към морето.

От лявата ми страна два гепарда са се вторачили един в друг със златистите си очи, като две кинетуи, у които целият живот е събран във връхчетата на трепкащите опашки.

Извъртам глава вдясно, преди единият да опре нос о другия.

От дясната ми страна сред дърветата трепти мараня.

Извъртам глава надолу, надалеч от тая златиста жар, извираща от земята, тоя мираж, скрил под мантията си истина, която бушува много по-диво от гънещия се въздух между стволовете. Извъртам глава надолу, но не и преди да мерна трите чифта разтворени устни, които рисуват по тялото между тях.

Извъртам глава надолу — а там две божи кравички, прилепили гръбчета (или както наричат ентомолите техните задни половини), се носят на зиг-заг по меката пръст. За миг кракът ми надвисва над тях, един миг само, преди да се овладея и бавно да го отдръпна. Кравичките (които не дават мляко и не е ясно кой точно бог ги пасе) се защурват из треволяците, унесени в любовната си игра.

Да тлеят! Ще стигна морето, без да ги гледам, без да погледна никого! Не искам! Не мога повече! Оставете ме сам! Аз съм… сам…

И този път не падам нито веднъж.

(Познати са ми разказвали, че пътеките на Градините са живоскулптирани тъй, че да ни пазят от падания и наранявания; че под девствената повърхност се крият сложни биомеханики… че усещането за недокоснатост, естественост, чистота е само илюзорно.)

Повдигам клепки, когато мекият морски мирис провира перки през ноздрите ми и ме погъделичква по мозъка. Морето се е простряло в лазурния си покой, галено от оранжево-огнените лъчи за последно, недокоснато, вечно, чисто…

Силуетите там , навътре… те са живи!

Стегната сива форма пронизва вълните, изопва се изящно пред залеза и се гмурва обратно, окъпвайки с бели пръски двете човешки тела от гърдите до тъмните им коси. Една перка, чер силует на фона на огненото, се подава, извърта се, стрелва се към едното човешко тяло, женското. Потъва, преди да я стигне, жената отмята коси, изскача нагоре почти до бедрата, устата й зейва.

Още една перка бръсва мъжа по рамото, а после го доближава, бавно, направо лениво, спокойна като отиващото си слънце. Ръцете му се протягат, над, през, под водата, и за миг зървам хлъзгавото лъскаво тяло, което обгръщат. После двамата, неговата глава и перката на ’фина, се потапят, успокоено и плавно.