Тринайсетте цвята на дъгата

Здесь есть возможность читать онлайн «Тринайсетте цвята на дъгата» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Современная проза, Фантастика и фэнтези, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Тринайсетте цвята на дъгата: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Тринайсетте цвята на дъгата»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи.
— За кого си плакала, майко?
— Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят…
— Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих!
— Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си.
Изгледах я с почуда:
— Не е ли мястото ми тук, в Търново?
— Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи.
— Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих?
— Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица…
Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките…
Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце.
Цветовете, о, цветовете!
Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова. ~
Ако дъгата беше с тринайсет цвята…
Ако българските фантасти умееха да пишат добре…
Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга…
… колко ли
 — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха?
Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет.
И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно.

Тринайсетте цвята на дъгата — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Тринайсетте цвята на дъгата», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Винаги беше така: градът се менеше около нея, а тя се въртеше в него като стъкълцата на калейдоскоп — разпилени, шарени, отразяващи — в тръбата, която някой държеше. Кой?

Винаги стигаше до този въпрос. Тогава излизаше от Променящия се град.

И потъваше в Градината.

Което не беше трудно, защото тя беше навсякъде. Стара и не чак толкова бързо променяща се. Пълна с хора.

Сама лягаше под някоя сянка и започваше да гледа жестове и да търси погледи. Едните я оплитаха в мрежите си от бързи движения, а другите я теглеха като хвърчила нагоре, нагоре. Тихи жестове, много цветни погледи. Често някой я улавяше така здраво, че тя тръгваше с него; или нея; тях. Те никога не я отвеждаха на мястото, където бе онова откъснато нейно парче, за което й говореше Олга.

Гледаше и синьото небе, летящите теки и левиращите хуми. Едните като стрели, другите като птици. Бързи и бавни. Наблюдаваше облаците — истинските и илюзорните.

Под онзи облак там има ред. Сигурно и с мен е така: под мъглата, която съм, има нещо, което може да бъде видяно ясно. Също като онези рафи горе…

~4~

Градините на Арката са прелестно място. Всичките тия нюанси зелено, свежината, прохладата… двете козинести светкавици, които се стрелват напряко пътеката… гепарди навярно, улисани в майската си игра. Мъничък чичопей изпъчва жълта гръд върху едно клонче отсреща и приветства света с пролетта. Току над главата ми се изшмугва нещо. Пухкава тъмнокафява опашка почти ме погъделичква по челото. Когато додото тръгва редом с мен, тракайки със сивокафеникавия си клюн, не смогвам да се сдържа и запявам. Тананикам си тихо, но топло, по един безименен път, от многото, които накрая водят до същото място…

Тананикането ми стихва, но не заглъхва, когато я виждам. Надвесила се е над един от застиналите водопади в градината и плиска сияещи капчици върху лицето и раменете си. И вместо гледката да свие сърцето ми от болка и невъзможност (толкова грация в едно-единствено тяло… Господи, колко си щедър…), тя го облива и мие, точно както капчиците вода. Изящната й ръчичка се отлепя от устните и поема през въздуха плавно, сякаш оставяйки му достатъчно време да се отдръпне. Милва водата като стара любов, която още обичаш приятелски. Извива се в шепа, разтваряйки пръсти, за да изплуват на свобода малките п’рани. Издига се над повърхността като раждаща се Венера. И всяка капчица, която се връща обратно, е сякаш дваж по-лъчиста, дваж по-пречистена от благослова на допира й…

Тя изведнъж се обръща, бърза, но все така гъвкава, и потъвам в очите й.

Не, не, потъвам наистина , не хиперболизирам и не е смотаното клише от поезията… Тия два океана светлокафяво, топло кафяво са се разтворили насреща ми, срещу мен, право към мен , тъй доверчиво и неуплашено, че сам не намирам време да се уплаша. Зад тях, през тях, блика пламък, пречистващ като самата вода и даже по-нежен от нея. Усещам как собствените ми зеници се разтварят, поглъщат хлада и горчивината на ирисите ми, канят я на свой ред да ме види, да разгледа спокойно, внимателно, със същата грация, еднорогова грация (ето как са изглеждали древните твари, значи…); да си вземе всичко, което хареса… Господи… има ли нещо, което ще си харесаш, девойче? Потъвам в недрата на този твой пламък, все по-ярък, все по-дълбок, все по-наблизо…

Нито усещам ръцете й, когато потърсват опора на раменете ми, нито разбирам, че се повдига на пръсти. Целият свят е очи — нейните, моите, нашите, почти в едно, почти едно, с друг човек, заедно…

И когато тя затваря очи, а моите устни се разтварят, за да пропуснат нейната мека влага, ми трябва цяла секунда, преди да си спомня кой съм. И после още една, преди мокрият й език върху моя да взриви образа на пипалото: слизесто, тръпнещо, ровещо из устата ми.

Следващата една секунда обаче ми стига:

да видя как очите й зейват и сега пламъкът в тях е пожар и агония, лудост, политане в пропаст, разкъсани органи — сякаш образите в ума ми се впиват в утробата й и почват да порят;

да видя как очите й се затварят, от носа й теква кръвта;

ръцете ми, за които до тоя миг съм забравил, да я подхванат, преди да се срути цялата;

да я назова такава, каквато е: хума, скулптирана, млада, още неопитна в емпатията, неспособна да екранира чуждите моции…

Нито отпуснатото й крехко телце, нито следващите десет минути, в които я нося към най-близката връзка с цел, стигат, за да заплача. Гледам безсилните й клепачи, гледам струйките кръв по брадичката и страните, и не смея да ги избърша, не смея да ги докосна. Препъвам се по пътеката, но не падам и няма да падна, додето не я отнеса. Ще падам после (и падам, и падам); сега сякаш я носи някой друг, някой друг сякаш иска да плаче.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Тринайсетте цвята на дъгата»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Тринайсетте цвята на дъгата» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Тринайсетте цвята на дъгата»

Обсуждение, отзывы о книге «Тринайсетте цвята на дъгата» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x