Тринайсетте цвята на дъгата

Примигвам.

Тя… е направена от вода.

Листата се полюляват на вятъра като — листа, които люлее вятърът.

Листа, които… са листа. Люляни от… вятърен вятър.

Тя — не е загърната в диафанна материя, а в ципестите си, прозирни криле.

Опашката й — дългият черен сноп — който оставя нетрайна диря в тревите зад нея — който може да си е неин, а може и да е временен… това е — опашката й.

Кожата й — не е алабастрова; не е бяла като саван; не е зов за докосване и рисуване — тя е кожата й.

Очите й —

Надигам се вдървено от мястото си под клена и тръгвам към нея.

От Града в Градината, от небето на земята, Сама следваше път, начертан сякаш много отдавна, още преди Последната война, още преди митичната Първа война. Единственият, който ми остана. Образът в нея грееше силно и тя не успя да го изключи, дори за малко. Също като дишането и ударите на сърцето, той я подчиняваше на ритъм, който нито хумата, нито теката в нея можеха да избегнат.

Това е от майка ми: да носиш стихиите като деца в утробата си. Само дето аз не съм готова да родя и отгледам моите…

Под краката й алеите се виеха, меки и услужливи, а над главата й листата на дърветата и сенките на невидими птици заличаваха света отвън с нежните си движения.

Мястото гореше, както винаги. Сама също, както често напоследък.

Видя се отстрани — прозрачните криле, обвили я плътно, и дългата черна опашка — и някакво атавистично вярване я накара да се усмихне. Спря за миг и затвори очи: все още виждаше себе си. Ето я отново: приела формата на стар кошмар, изгубил страшната си сила, уморена от Последния град и прозрачна, направена от вода…

Тръгна отново, за да изпревари странните мисли. Ако можеше, щеше да съблече тялото си, тук и сега, прозрачното си, направено от вода тяло, и да го остави. След нея някой щеше да го прибере, както тя прибираше чужди тела всеки ден. Щеше да се погрижи за нуждите му, но нищо повече. Защото останалото — желанията и страстите — щеше да е останало. Голо в Градината. Невъзможно за докосване, без нужда да бъде докосвано, неуловимо, изтичащо, нейното… тяло…

Сама спря и пръстта под краката й заспа.

Единият ми крак е изтръпнал, стъпвам накриво, изохквам, коляното ми хлътва в меката почва, изохквам, поемам към нея.

Няма ли да я… Какво ще си… Аз и тя сме като…

Очите й —

Тя върви, без да ги е затворила. Върви, без да вижда. Върви, без да е нужно да гледа.

Остър каменен връх одира вътрешната извивка на свода ми, кожата върху мекото засмъдява, аз изохквам, вървя към нея.

Бива ли?

Очите й — виждат.

Мога ли?

Очите й виждат — мен.

Искам ли?

Слабичкото, почти прозрачно тяло — което не бива да оковавам в ръцете си, за да не излинее — което не мога да уловя, защото ще изтече между пръстите ми — което не искам да нараня, не искам да излинява, изтича, изгубя — което е…

Обърна се и го видя. Този, който гледаше нея както тя виждаше себе си. По-късно спомените й щяха да сглобят чертите на лицето, очертанията на тялото. По-късно щеше да го докосне, да го почувства — върху, под, вътре в себе си. В онзи миг момичето видя само очите му. Видя ги и ги позна, защото допреди малко ги бе мислила за своите.

Прииска й се да рукне към него: като вода, като кръв, като… Дезире. Да се излее върху него, да се разбие о него като вълна и да се събере отново, за да повтори. Дали и с него щеше да е същото? Тръгвам, цялата прилив, неумолим и посребрен от луната; тръгвам си, цялата отлив, изморен и опален от слънцето…

Кожата й мълчеше предателски, гладка, непроницаема. А тя разчиташе на нея: очакваше да прочете по кафеникавата повърхност истината за него, да види изрисувано бъдещето им. Но нямаше нищо. Всичко в Сама бе тихо като в най-самотните кътчета на Градината. Това я изплаши.

Беше раздала толкова много от себе си на света, че вече не знаеше как да си го върне. А този… човек, нито хум, нито тек, как беше възможно, той, който изглеждаше и вървеше така, сякаш нищо на тая Земя не му е познато, сякаш всичко е непознаваемо… той май виждаше как да събере парченцата. И да й ги върне. Не да види къде са и колко леко ги е разхвърляла, а след това да й поиска ново, само за него. Не да види как тя е навсякъде и да й прошушне ~_ела~итук~~знам~чеможеш~_. Не.

Той виждаше нея , сега… и сега… и отново, с всяка негова тромава, уверена крачка по-близо — виждаше нея , както и да се променеше, каквато и да прелееше миг по-нататък. Той би докосвал, склонил чело пред, отпил нея . Той не би пожелал да я изпие цялата. Той беше…