Тринайсетте цвята на дъгата

Беше друг. Не нея, не някой от другите.

Което е.

Очите й гледат мен.

Гледат пръстите ми, които се вдигат към малките й гърди.

Гледат топлото алено, което не виждам, ала усещам, по топлината, да се стича по бръчиците на дясното ми ходило.

Гледат очите ми, които гледат очите й, които виждат как виждам как вижда как…

Затварям очи, моите, а пръстите ми последват всяка извивка по тялото й.

Сега надолу и леко навътре.

Сега надолу и малко назад, там, където изскача реброто.

Сега бързо и плавно, надолу, по най-плоската от заоблените извивки, над малката изпъкналост, от която тупти топлина, и пак бързо надолу, по най-дългата от заоблените извивки; сега предпазливо, върху и около коравината в коляното, по продължение на коравината, в която прелива, докато се спуска към земната твърд; над двете най-остри изпъкналости и сред тревите; а после обратно, нагоре, по гъвкавото могъщество на опашката, над туптящото топло, отново, и над туптящото тихо, където някога е гнездила змия; по най-меката от извивките, когато раменете завършат, после по-близо до мене, еднакво далече от нея — не я допирам нито за миг — над устните, ноздрите, към очите — очите, които…

Отварям очи, моите.

… ме гледат, в очите.

И са едва началото на човека, притихнал пред мен.

Той беше.

И тя тръгна, цялата.

Когато замирам, крилете й се разхлабват, разплитат, разперват едва доловимо.

Отпуснатите й пръсти се вдигат към моите, към лицето ми. Увисват, на пръст разстояние, на пръст топлина помежду ни, топлина помежду ни, топлина, помежду ни…

И ставам прозрачен — направен съм от вода, която ще рукне, сега — ще изтече, излинее —

— ако не бяха тия мънички пръсти, които да уловят всичката, да не ми позволят да стана на локва и да попия в земята, ненапоимата наша Земя, за която човекът не струва дори колкото капчица пролетен дъжд —

~бъди~~~бъдидъжд ~~~бъдимоя~вода~

Отворете очи.

Спрете да се срамувате, да ревнувате, да лъстите . Отворете очи.

Вижте ни. Отворете очи.

Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга, но не могат, не искат, няма нужда да се допрат.

Отворете очи.

Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга.

Отворете очи.

Вижте, в мига, в който ръцете ни се протягат. Отворете очи.

Вижте, в мига преди всички останали мигове, преди страстта, нежността, силата.

Отворете очи.

Вижте, в мига, преди велите, допреди тоя миг, нейни криле да се развият, развеят, да ме повият.

Вижте ни в мига, в който сме.

Отворете очи.

Вижте света си.

Отворете очи.

Погледнете се. Вижте се.

Отворете очи.

После се отворете.

Докрай.

Имало едно време един Юнак…

Всъщност не — Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.

Ала, за да стане такава, ето какво й се случило…

Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта й в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния…

В нея тлеело нещо — дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже — що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът й смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом видел очите й. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата й в света, и все повече — легендите и лъжите.

Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и погинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни.