Тринайсетте цвята на дъгата

— Слушай — вдигнала поглед към него, незнайно колко по-късно, и се смутила, че още е там. — Какво да сторя за теб? Миналото не мога да променя; нито ще ми повярват и ще те опростят…

Той се взрял в нея втори път.

— Деца имаш ли?

Този път тръпката едва не разкъсала нея.

— Брат ми е жив още — той свел глава — и за него крадях…

Тогава видяла, че е по-млад от нея, а изглеждал като света стар, сякаш свят бил понесъл на плещите си.

— Не умее нищо полезно — говорел Дей — конфед’ски дори не успя да научи… Трудно приказва с другите хора въобще. Ала съм му предал всичко, което назнайвам — и за илачите, и за водата, и…

— Ще го взема… ще се грижа за него.

Дей отстъпил назад, поклонил се сковано и рекъл:

— Аз съм Деян.

— Аз съм Джоан — рекла му, и преметнала ръката му през рамото си, и го повела през преспите, сякаш уж той я водел.

Три дни по-късно стигнали до землянката. Посрещнал ги брат му. „Пей… Пеяне — това е Джоан.“ Гостил ги с бульон от корени на неяда — най-вкусното ястие в живота на Юна. Не казвал и дума, само ги гледал с топлите си очи.

— Не… приказва — закашлял се Дей.

На другия ден преминал. Казват, че снегът, под който легнало тялото му, е по-мек на допир и никога не се стапя докрай.

Юна взела Пей със себе си, да се грижи като за свой. С времето го научила на конфед’ската знакова реч и на слушане със сърце… колко му трябвало — нежност, обичане и желание да го разберат. Той пък я учел на древни илачи, вода да открива, да рисува вълшебните дъщки картини. Сякаш Дей живеел чрез двамата; все едно целият дъщки народ оживявал чрез тях. Тя показвала как да вижда нощем през магическите й стъкълца. Той на нея — как да вижда без тях. И сравнявали, и откривали нови неща за света, заедно. Излъгала се била Юна: откриването на Дей не било последната й задача. Имала си задача за доживот — да расте редом до друг.

Пей й станал пръв помощник и най-верен спътник. А ги чакал дълъг път сред света — да се вслушват в шума на дърветата, в песните на делфините, в невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка; да се учат как да лекуват, с тревите на дъщите, с бодливите камъни на надийците, с дъха и дланта си по тейтски; да записват преданията и поговорките, приказките и песните, отдето преминели, да не се изгуби вековната мъдрост безследно; на хората да разказват, големи и малки, за причините, що ги правят различни, и за еднаквото, дето ги свързва; да дадат много надежда, утеха и помирение — безспир себе си да раздават.

Благодарни, хората ги нарекли Юна и Пей Меди Атор, що значи „сред людете действащи“.

Разказват, че и днес вървят по света. Ако чуеш песен зад следващия завой, ако зърнеш усмихващ се спътник до пееща спътница, спри и се вгледай: те ли са?

Ще ги познаеш ли, щом ги срещнеш?

Последният слънчев лъч помаха за довиждане и лилавото небе се призна за победено, отстъпвайки сцената на дъждовните облаци. Малкото останали по улиците хора вече бързаха към домовете си, вкопчени в развяваните си от вятъра дрехи. Анорексична женица изпълни балетен етюд с огромен черен чадър, с който се редуваха да се носят по улицата. Владимир спря да я погледа, сух и горд под своето перфектно изпълнено заклинание против дъжд. После продължи към сградата на съвета — бяло, мраморно здание, имитиращо архитектурата на древен Рим. На входа го посрещнаха две статуи, издържани в същия стил.

— Кво зяпаш? — примлясна едната.

— Изобщо не съм асиметричен — изтъкна втората — ако искаш пък да знаеш.

— Такива са били разбиранията за идеален мъж тогава — изпъчи се първата.

— Аха — съгласи се Влад разсеяно.

Откакто работеше тук, двете статуи близнаци упорито се опитваха да го убедят, че никак даже нямат причина да се комплексират. Продължаваше да недоумява защо именно те бяха поставени на входа и защо, по дяволите, не им намерят поне по един чифт боксерки.

— Да взема ли мантията ти? — предложи едната и посегна към закопчалката, като съсипа заклинанието против дъжд. Светещият купол над главата на Влад се стопи и дъждът ентусиазирано забарабани по темето му и се застича надолу по дългата му черна коса.

— Не, мерси — намуси се той.

Тръгна между колоните към залата за съвещания. Мантията му, която допреди малко се развяваше гордо, се завлачи по мраморния под. Сградата беше смущаващо тиха. Влад нямаше представа дали това е нормално. За първи път му се случваше да отиде навреме за съвещание. Не знаеше какво се прави преди това — дали имаше преброяване или физзарядка? А може би пееха надъхващи песнички.