Тринайсетте цвята на дъгата

Магьосниците се замислиха.

— А Шефа знае ли?

Магьосниците се замислиха дълбоко.

— О, забравете! — Влад се поколеба с вдигната във въздуха ръка, а после се завъртя и се втурна към вратата. Щеше да се справи сам. Длъжен беше.

— Няма време, Владимир, той току-що премина! — провикна се магьосникът със светещите уши. Влад се извърна, колкото да го уцели със заклинание за ушна кал, и продължи.

Излетя от бялата сграда и изведнъж пейзажът се промени. Като за начало, нямаше ги сергиите със сувенири и никой не се опитваше да му пробута еднократни заклинания за снимка — пет за един ринв. Калдъръмените улици бяха изчезнали, ниските сгради и колоните — също, а на тяхно място се бе появила природа. Вековните дъбове сключваха короните си в плътен купол над главата му, едва пропускайки слънчевата светлина. Влажната земя беше покрита с тъмнозелен мъх. Влад, като типичен гражданин, смяташе, че единственото подобаващо място за едно растение е в саксия на терасата, а „мъх“ е звукът, който издаваш, като ти падне нещо върху пръстите на краката. Гледката крайно го озадачи.

— Какво, по дяволите, е това? — попита.

— Ами ти понеже тръгна да ни изпортиш на Шефа… — проехтя познат глас.

Влад вдигна поглед в посока на звука и различи нещо отвъд пухкавите бели облаци: огромно око се взираше в него, а отстрани — можеше да се закълне — нечии уши светеха.

— В жезъла ли съм? — обхвана го паника. — Вече тук ли ще ме държите?

— Ама за какви ни мислиш, моето момче? Би било ужасно нехуманно!

Влад се въздържа от коментар.

— Не, виж — реши да поясни старшият — ще те измъкнем веднага щом решим как да го съобщим на Шефа.

Понякога имаше чувството, че е най-възрастният магьосник. Бяха като банда дечурлига. Направихме беля, сега как ще кажем на тате?

Внезапно в залата нахлу зачервен и изпотен чирак, запретнал роба над коленете си, и изквича:

— Бързо! На площада Магистърът и секретарят му се бият! Хвърчи перушина!

Жезълът издрънча на земята и залата се опразни.

— Чакайте! — развика се Влад. — В кой жезъл съм? В този на Размисъла или в този на Изпитанията? Оп, ясно.

Иззад дърветата се показваха муцуни на гладни вълци.

Стаята беше същата, макар и значително по-мрачна, а и по-подредена. Нямаше ги мръсните чорапи по пода, нямаше я и картината с лодка на стената. Тъмните завеси бяха спуснати, а в леглото — неговото легло — лежеше възрастен мъж. В първия момент Алекс реши, че вижда бъдещето, но след това позна мъжа. Съмненията му се потвърдиха, когато в стаята влезе младеж — висок, кльощав и нелеп в тесните си дънки тип „цигара“.

— Сашо — обърна се мъжът в леглото към младежа — Сашо, трябва да ти кажа нещо важно.

— Слушам, тате.

„Не е възможно да съм изглеждал така в гимназията — беснееше Александър наум. — Подстрижи се, момче, подстрижи се!“ Посланието му обаче нямаше как да стигне до младия Сашо, чиято бухнала къдрава коса наистина се нуждаеше спешно от намесата на цял екип фризьори, въоръжени с градинарски ножици и горелки. Сега, след като се виждаше отстрани, много случки от онзи период му се изясняваха. Защо например така и не успя да си хване гадже в гимназията.

— Трябва да продължиш делото ми, сине — нареждаше старецът и възрастният Александър, нека за по-лесно го кръстим Александър-сега, осъзна, че е успял да се разсее от собствените си спомени. Насили се да върне вниманието си към монолога на баща си и да спре да зяпа косата на Александър-преди, който пък беше крайно заинтригуван от ноктите на ръцете си.

— Сашо, слушаш ли ме?

— Мда, тате — отговориха в синхрон Александър-сега и Александър-преди, първият — по навик.

— Разбра ли за вратите? Вратите, които водят към Света на магьосниците?

— Разбрах, тате. В нашия свят има врати, които водят към Света на магьосниците, ясно. Не трябва да споделям това с никого, ясно.

— Само избрани хора могат да виждат тези врати, Сашо, а ние сме избрани. Моят баща ми каза тайната, както баща му преди това — на него, и баща му на…

— Ясно, тате.

— Сашо, аз не намерих врата към магьосническия свят. Нито една. Цял живот. Ти обаче трябва да намериш, разбра ли?

— Ще намеря, тате.

— Обещай ми.

— Обещавам, тате — с готовност обеща Александър-преди. — А, тате, защо магьосниците не ни кажат кои са вратите?

— Ами… не знам — нагло излъга старецът и за да не му се налага да дава обяснения, взе че умря.

Алекс си спомняше ясно този момент. От малък знаеше, че не е съвсем като другите. Получаваше видения, проблясъци от бъдещето, но инстинктивно усещаше, че не бива да споделя за тях. И детството му беше необичайно. Докато другите деца ходеха с бащите си да карат колело и да играят футбол, той ходеше със своя да отваря врати. Обикаляха тесните, тъмни улички и отваряха врата след врата. Баща му често си мърмореше „тука трябва да е, тази изглежда магическа, сигурен съм, че е тази“. Така и не откриха вход към друг свят, но изпадаха в доста странни ситуации. Веднъж се озоваха на шантав купон, където Алекс си дръпна от една цигара, а после два часа всичко беше пурпурно и това му се струваше адски смешно.