Тринайсетте цвята на дъгата

— Оборудване — заяви. — Трябваше да напиша „оборудване“.

Александър-преди се усмихна.

Александър-сега също се усмихна, загледан в очите на момичето, което след седем месеца щеше да стане негова съпруга. През краткия им семеен живот думата „оборудване“ се беше превърнала в жаргон за нещо особено трудно. „Трудно като оборудване“ — беше казала жена му, когато я попита как е минало раждането.

— Оборудване е трудна дума — потвърди Александър-преди и върна бъдещото си Аз в настоящето, което в случая бе минало. — Аз съм Александър, идвам за… работа?

— Новото програмистче — кимна момичето. — Подранил си, другите още ги няма. Но влизай да видиш компютрите, ако искаш.

— Мда — промълви Александър-преди. После си спомни пак за табелата и присви очи подозрително. — Ти каква си?

— Секретарка — като че се засегна от резкия въпрос — не виждаш ли?

— Ахааа — провлачи той. — А какво ще кажеш за това?

Той скочи напред, измъкна от куфарчето си връзка чесън и го размаха пред очите на момичето.

— О, по дяволите — заяви уморено тя, сякаш това й се беше случвало милиони пъти. — Чесънът е за вампирите, мозък. Ако ще ловиш вещици, пробвай с коси и вили.

— Кво? — Александър премига насреща й.

— Е, направи го заради това, нали? — Тя хвана дългата верижка около врата си и разклати като махало пентаграмата, която висеше на нея. — Не съм истинска вещица — вметна някак съвсем между другото. — Просто си падам по гадаене на Таро и ако искаш да знаеш, имам дарба.

Ако беше истинска вещица, вероятно щеше да избегне автомобила с пияния шофьор.

Очите на Александър се замъглиха.

Вятърът свистеше, навяваше пясък от дюна на дюна, а небето беше толкова яркочервено, че го заболяваха очите, като го гледаше. А може би го заболяваха заради влезлия в тях пясък. Или пък заклинанието за ослепителна светлина, с което беше обезвредил вълците. Като цяло, очите го боляха ужасно и за това не беше трудно да се намери причина.

— Ти, страннико, не ще преминеш — разнесе се гробовен глас.

Влад направи грешката да вдигне поглед и вятърът въодушевено запрати пясък към лицето му. През сълзите и пясъка Владимир все пак успя да различи огромна сянка, надвиснала над него.

— Що? — изкрещя към сянката.

— Ами понеже… — замисли се тя дълбоко — понеже виждам, че намеренията ти са престъпни. Не знам какви, но без съмнение престъпни и… ъм, такова.

— Зли? — предположи Влад.

— Да! — зарадва се сянката. — Престъпни, зли и… такова. Ти, страннико.

— Аха. Ти кой си?

— Аз съм Мъдрия сфинкс.

Влад не издържа и избухна в смях.

— Сериозно, сфинкс съм — настоя сфинксът.

— Както кажеш. Мен ме притесни по-скоро „мъдър“.

— Това — сфинксът беше крайно наскърбен — че паметта ми не е като едно време, далеч не означава…

— Да, разбира се, извинявай.

Настъпи твърде продължително мълчание.

— Сега трябва да ми зададеш гатанка — подсказа услужливо магьосникът.

— О, да, вярно. Склероза, какво да правиш, пробвах някакви хапчета с гинко билоба, но не помагат… Само дето краката ми вече не измръзват, пипни.

Сфинксът вдигна една от огромните си лапи пред лицето на Влад.

— Ммм, няма нужда, мерси — отказа той, както се надяваше, деликатно.

— Е, както кажеш — примири се сфинксът и си прибра лапата. — Гатанка, значи…

Сфинксът мълча дълго, зареял поглед в дюните. Сетне тръсна глава, хвърляйки в хаос редиците на хвърчащия пясък, и горд започна да декламира:

— Какво е това, което сутрин ходи на два крака…

— Четири — поправи го Владимир.

— Ама ти знаеш ли я?

— Естествено, това е стара гатанка. Човекът, който първо пълзи…

— Не, не — сфинксът припряно махна с лапа — това е друга гатанка. Значи, какво е това — повтори той — което сутрин ходи на два крака, следобед ходи на два крака и… такова, вечер ходи на два крака?

— Не е човекът, така ли?

— Не.

— Ами… — Владимир беше озадачен. — Кенгуруто?

— Де да знам, сигурно.

Сфинксът впери тъжен поглед в терморегулираните си крака. Влад го изчака да каже нещо друго, но той все така мълчеше.

— А аз — не издържа магьосникът — мога ли да тръгвам?

— Тръгвай. Накрая всички тръгват.

Владимир продължи напред сред пясъците, като си обеща при първа възможност да осигури на горкия сфинкс пенсиониране.

Нов спомен. Александър-преди, петнадесет години по-млад от Александър-сега, стоеше в училищен двор с букет в ръка. Горд млад татко. И някак самотен сред цялата гмеж от възторжени майки.