Тринайсетте цвята на дъгата

— Влади — наведе се към намусеното момче до себе си — хайде, занеси тези цветенца на учителката!

Момчето само го изгледа на кръв и отново заби поглед в обувките си.

— Всички дечица дават цветя на учителката бе, Владимире!

— Цветя носят само момичета — отсече то.

Александър впери умоляващ поглед в небето, но явно всички божества бяха твърде заети с разни потопи и генноинженерни подвизи с ребра, та нямаше кой да му обърне внимание и да го избави от мъките. А когато го сведе (погледа) към намусения си син, намусения му син го нямаше.

— Влад? — обърна се към празното място, където допреди малко стоеше Владимир. — Владо!

Няколко родители от предните редове се обърнаха към откачения, който крещеше насред тържеството по случай първия учебен ден, и му метнаха по един презрителен поглед. Наоколо нямаше и следа от Владимир. Макар и да беше дребен за възрастта си, той имаше свойството да изпъква в тълпи. Гарвановочерната му коса и бледият тен така усилено натякваха „малкият граф Дракула, убиецът на малкия лорд Фаунтлерой“, че нямаше как да не го забележиш.

Александър изблъска родителите и се втурна по стълбите към входа. По пътя се оплете в кабелите, събори две от хористчетата, изпълняващи химна на училището, а те, по ефекта на доминото, събориха и останалите, и за капак успя да скъса надписа „Добре дошли“ над входа (учителката по рисуване го беше оцветявала три часа). И всичко това за има-няма десет секунди. Докато някой се усети какво става, Александър вече търчеше по коридорите на училището.

— Хей! — чу глас зад гърба си, докато профучаваше по коридора на втория етаж. — Я се спри!

Но той не се спря, докато нещо не се удари в краката му и едва не го спъна. Успя да запази равновесие, завъртя се и срещна погледа на едра възрастна жена в униформа на чистачка. Приличаше на човек, който най-безпардонно би метнал метла в краката на някого.

— Вие ли метнахте метла в краката ми? — в съзнанието на Алекс се бе загнездило тъмно подозрение.

— Стига задава тъпи въпроси — примлясна чистачката. — Ти кой си и къде мислиш, че отиваш?

— Търся сина си, загубих го на входа. Един такъв мъничък и блед?

— Не го знам — тя присви очи. — Виждаш ми се подозрителен, господине. Хайде с мен!

— Ама къде с вас?

— При директора, бе. Не може така разни съмнителни типове да бягат по коридорите в първия учебен ден.

— Госпожо, как така съмнителен, аз…

— От друга страна — продължи тя, сякаш не го беше чула — директорът си има работа и без тебе. Открива учебна година.

— О, сигурен съм — възмутената физиономия на Алекс бързо преля в усмивка.

— Виж, влез тук и изчакай, ясно? Първолаците след малко ще влязат.

Преди да успее да възрази, чистачката го блъсна в някаква стая, метна метлата си след него, затвори вратата и заключи. Александър беше убеден, че това е брутално нарушаване на личната му свобода, но в момента можеше да се оплаче единствено на лежащата насред празната класна стая метла.

— Това, уважаема — обърна се той към метлата — е брутално нарушаване на моята лична свобода. Тъпа вещица! — изкрещя и блъсна с юмрук по вратата. — Не ти, де. Ти си метла. Тя е вещица!

И тогава изведнъж той свърза две и две. Но разбира се! Коя нормална чистачка в училище би го заключила в празна класна стая само защото търси сина си? Тук имаше конспирация. Тук имаше магьосническа конспирация. А може би — обади се гласът на съмнението — просто е сметнала, че подозрителен трийсетгодишен мъж, който бяга по коридорите на училището, не е най-подходящият посрещач за стресираните първолаци?

Трябваше да провери дали тук наистина беше замесена магията. Погледът му попадна върху старата метла с дълга дръжка и фанатична усмивка разряза долната третина от лицето му.

— Това е птица! — провикна се някой.

— Не, това е самолет! — автоматично възрази друг.

— Това е баща ми, яхнал метла! — ужаси се Влад и изобрази маймуните „не виждам“, „не чувам“ и „не говоря“ в бърза последователност. — Тате, слизай веднага оттам!

— Ти пък кога се появи? — извика баща му от перваза на прозореца.

— Тук си бях през цялото време! Ти изведнъж се разкрещя и хукна нанякъде!

— Да бе, да не би да ставаш невидим?

Влад се изчерви, но после веднага пребледня, защото баща му скочи от втория етаж и полетя надолу, все още стискайки метлата между коленете си.

Влад беше чувал, че когато попаднеш в плаващи пясъци, трябва да стоиш неподвижно. Може би за да те помислят за умрял. За по-голяма правдоподобност килна глава настрани и изплези език във физиономия на неподправена умрялост. Пясъците явно не се хванаха. Владимир пое дълбоко въздух, стисна очи и пропадна през пясъка.