Тринайсетте цвята на дъгата

Здесь есть возможность читать онлайн «Тринайсетте цвята на дъгата» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Современная проза, Фантастика и фэнтези, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Тринайсетте цвята на дъгата: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Тринайсетте цвята на дъгата»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи.
— За кого си плакала, майко?
— Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят…
— Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих!
— Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си.
Изгледах я с почуда:
— Не е ли мястото ми тук, в Търново?
— Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи.
— Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих?
— Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица…
Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките…
Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце.
Цветовете, о, цветовете!
Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова. ~
Ако дъгата беше с тринайсет цвята…
Ако българските фантасти умееха да пишат добре…
Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга…
… колко ли
 — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха?
Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет.
И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно.

Тринайсетте цвята на дъгата — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Тринайсетте цвята на дъгата», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

От еластичния допир, новостта на мястото, тая непринудена интимност на Вела, която се е ухилила до ушите и се впуска в шеметно бърза серия от мними атаки — в очите, по шията, в сплита, коляното, слабините… не мога да я следя… изведнъж ми призлява, и се люшвам напред, и ме спират ръцете им. Вела държи не по-малко здраво от Вел, а Вел гледа не по-малко угрижено от сестра си.

Когато очите ми фокусират отново, дръпвам се крачка назад и измъчено се усмихвам на двамата стимери. Вела посяга да хване дланта ми, но сега аз съм по-бърз (като никога…). Пръстите й увисват сред празното, тя прехапва устни. Към Вел точно в тоя момент не смея да гледам.

Вела и Вел. Двама обикновени теки, от по-топлата разновидност. Ако не бяха златистите им зеници, би могъл да ги сбъркаш с хуми. Телата им не излъчват заплаха, не се перчат с никакви видими емпета, дори не са съвършени.

(Господи… ония два рафа…)

Носът на Вела например е твърде широк, а едното око на Вел гледа криво. Само дето…

Само дето така става още по-симпатичен.

Стисвам зъби и непохватно протягам ръка. Вела я грабва сияеща, още преди да е преполовила пропастта помежду ни. Пръстите й са топли и гъвкави, притаили силата си, както аз съм стаил дъх.

Вел също посяга, но се отказва и с ухилен жест ни насочва към една от свободните ниши. Обичам усмивката му — обичам усмивките и на двамата, нали тъкмо с тях успяха да ме спечелят през тия шест месеца, откакто се срещаме. Ако сега изведнъж изчезнат, скрият се зад стиснати устни, ще пищя. Ще бягам и ще пищя. Все ми е тая какво ще си мислят.

Вел докосва гърдите си, тъкмо където почват ребрата, и измъква сребристо флаконче. Не ща да знам откъде точно, зает съм да гледам Вела, която също докосва гърдите си и забива смутен поглед в земята едновременно с мен. После смехът й заромолява и финските гласове наоколо засвирват в съзвучие с него. Поточетата бълбукат, кипят гейзери, някакъв непознат басов тон (може би стон, може би песен) слага студена длан на врата ми и се вмъква под костите на тила. Притварям очи, за да пусна тръпката да се лее навсякъде, да разтвори свития ми юмрук, свития ми стомах.

И тръпката се разлива — ала е друга, боцкаща тръпка, която започва някъде над сърцето ми, хладно-успокоителна. Бавно, по котешки, вдигам клепачи и проследявам как Вел отлепя от кожата на гърдите ми сребърното флаконче, усмихвайки се насреща ми.

(Сигурно е зиак, промърква умът ми… Тоя човек… спазми на лицевите му мускули, едно-друго, от толкоз хильотене? И в това ли са се скулптирали? Леле, колко е сладък с тая трапчинка отляво…)

Две точици, остри и жарки, ме убождат под плешките, лекичко. Неземно блажен, гледам как десет дълги и фини пръста се плъзват под мишниците ми (… кой рече, че не са съвършени?), прегръщат средата ми и се заиграват с шевовете по ризата. Тъканта, уловила покоя ми, охотно се сцепва и свлича встрани.

Сега Вела докосва гърдите ми (Господи… това ли било да те пипне друг…) и ненатрапчиво притиска гърба ми с гърди. Вел, едно тяло, което сякаш е само емпе към усмивката си, ми кимва и се разтваря в размитите очертания на сима.

Аз затварям очи, да почувствам всяка изпъкналост от ребрата на Вела. (Какво ни разправяха по хумология? Гърбът бил най-нечувствителната зона в телата ни… хе, цефецета.) Ръцете ми се надигат (Господи… тия две плавни създания моите непохватки ли са?) и се сключват около нейния гръб, и сега хлипът излиза с въздишка и се смесва с нейния дъх над рамото ми. Този е миг на покой. Просто стоим, притиснали повече точки един в друг, отколкото знаех, че имам; подпрели глави — тя върху рамото ми, аз върху нейното слепоочие.

И уж е покой, а тялото ми се стопля: сякаш всяка негова клетка е отпуснала глава върху рамото на съседната и чувства сърцето й до сърцето си, познала я е за първи път с пръсти, позволила е на нейните пръсти да се спускат надолу, сред косъмчетата по корема, и надолу…

В следващия миг идва реакцията.

Тялото ми застива. Сгърчва се. Счупва й нещо.

Очите ми милостиво се превъртат в орбитите, преди да зърнат кръвта или ужаса в нейните.

б)

— Какво толкова е откъснато от теб, та търсиш някой да запълни празното място? И кой е толкова специален, та дори формите на теките не могат да го уловят?

Хумата до Сама приличаше на сестра й, но от нея лъхаше не толкова страст, колкото спокойствие и уют. Сестра й изгаряше хората — можеше да познаеш къде е била по пътечката въглени след нея — а тази хума, която гледаше всичко наоколо с очи, които милват, но не съблазняват, беше като самия огън, когато и ти си огън: близка, топла, позната.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Тринайсетте цвята на дъгата»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Тринайсетте цвята на дъгата» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Отзывы о книге «Тринайсетте цвята на дъгата»

Обсуждение, отзывы о книге «Тринайсетте цвята на дъгата» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x