Тринайсетте цвята на дъгата

— Ни най-малко. Тя е човек, също като теб и мен. И другите са човеци.

— Както искаш. Корабът пристига след няколко дни. Ако размислиш, можеш да дойдеш и пеш до града. Реших да дойда специално за теб, защото не си ми безразличен…

— Решила си, защото вече не ти е жал за горивото — сряза я Джошуа.

— Да. И защото горивото вече не е важно. До скоро, Джош.

Питър не каза нищо, хвърли недопушената цигара при другите фасове и мълчаливо се качи след Сара. Витлата се завъртяха и летящата машина на човека с грохот излетя в небето.

Ену излезе изпод плаща и известно време се опитва да тича под нея. Когато вертолетът се стопи в далечината, тя се върна при Джошуа и се захвана с обичайното си обхождане и душене из района. Все едно че нищо не се бе случило.

Джошуа опакова нещата в раницата си, метна я на гръб и бавно потегли. Ену тутакси го последва.

— Знаеш ли — каза тя. — Сега мисля, че знам защо лакрез не те напада. Ти приличаш на човек.

— Така ли? — Джошуа бе донякъде разочарован.

— Не е заради дрехите.

— Точно така, Ену, не е заради дрехите.

— Теб не те е страх от лакрез. Затова е.

— Напротив, страх ме е. Даже много.

— Но лакрез не знае, че те е страх! Той мисли, че не те е страх от него. Не бягаш, не крещиш, не предупреждаваш другите за опасност. Правиш така, че той да си мисли, че не те е страх. Мисли си, че си човек.

— Сигурно е прав.

— Мислиш ли, че и аз ще мога? Ако стоя изправена, не крещя и не бягам?

— Разбира се, малка моя. Но все пак гледай аз да съм наблизо.

— Чудесно! Хайде да се върнем при сави и да научим и него?

— Сави? Че какво пък… Само че първо ще трябва да стигнем до града на хората.

— Защо? Сави не е там, той е натам!

— Трябва, малката ми. Скоро дупката на човека ще опустее, а там има някои много ценни неща. Трябва да стигнем до там, преди пенате да изпотрошат всичко.

— И пенате ли няма да ни закачат, ако не бягаме и не крещим?

— Разбира се, че няма.

— Те ще си мислят, че сме човек?

Джошуа се усмихна на себе си.

„И вероятно ще са прави. Защо да не са? Да си човек, изглежда, е просто умението да се държиш като такъв. Да не крещиш от ужас и да не бягаш… Като за начало не е зле. Никак даже…“

— Ще си мислят, че сме човек? — повтори въпроса си Ену и дори го дръпна за плаща.

— Да, малка моя. Те ще мислят, че ти и аз сме човек.

Новата мисъл я доведе до възторг. Подскочи няколко пъти и затича бързо в кръг.

— Да вървим! По-бързо да вървим и да намерим сави.

Джош замръзна по средата на поредната крачка. За пореден път бе удивен от простотата и верността на новата мисъл.

„Разбира се! Сави! Да не крещиш от ужас и да не бягаш е добро начало, но едва ли е достатъчно, за да си човек. Трябва да се върнем и да намерим сави. Така правят хората. Би трябвало така да постъпват. Дано само пенате не изпотрошат всичко…“

Джош се обърна и тръгна в посоката, която му бе посочила Ену. Това за пореден път я зарадва, тя хукна презглава и не спря чак докато не стигна до границата на видимостта с Джошуа. После се втурна обратно, после той отново я изгуби от поглед. Но Джошуа бе сигурен, че е наблизо и скоро ще се появи. С нови въпроси и нови простички мисли.

„Ще трябва също така да се погрижим за хми. И за лакрез. И за останалите. За глит, пенате, жорез, орме, хоти и кой знае кого още… За всички зверчета с човешки лица. Първо да ги нахраним, а после да им покажем как да се държат като човек… Каква грандиозна задача! И в никакъв случай не бива да позволим тревата около озоновите дупки да прорасте твърде много, защото…“

Амарантовият ирис набъбва от влагата и в ъгълчето на окото й напъпва алена капка.

Аленото увисва за миг от златистите ресници, после плахо се плъзва по алабастровата кожа, надолу по едва загатнатата извивка на носа, през ръба на горната устна, върху заострената мекота на брадичката, по тетивата на шията, изпъната и трептяща, аха да се скъса… За миг замира в долчинката над ключиците — миниатюрен прибой от червено на ръба на бездната от сребро и злато, която се вие надолу, надолу, напред, надолу, там, където неговите пръсти рисуват по нейните криви и търсят сърцето й.

(Господи, защо не затварям очи поне тогава?)

Неговите очи са затворени, но между всеки два тласъка въздух през тънките ноздри, под клепките му прозира златно сияние. Светликът на ангелите.