Величка Настрадинова - За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

И Лала залепя палец върху инспекторската ми карта. Докато гледам с почуда зеления отпечатък, който по-скоро прилича на смачкано листо от коледниче, ме лъхва раздвижен въздух и преобразеният килим изчезва от погледа ми за секунди. А минувачите си вървят спокойно — ни чули, ни видели. Сядам под сянката на отрупаната с плод праскова, опитвам да запаля цигара, но ръцете не ме слушат. Нещо ме удря по рамото. Подскачам. Успокой се, човече. От клоните се е отронила праскова. Захапвам я и не след дълго улавям, че неволно съм почнал да си тананикам: „Върху вода написа своите думи и те са трайни, неизменчиви като водата…“. Има нещо невярно в този текст. Водата може да е изменчива, но е трайна като самия свят. И е същата, която е паднала от нагорещените пари около планетата, за да образува първичния океан.

Но стига размисли и леност! Време е.

И аз се вдигам на борба. И за огромно изумление, сполучвам да закрия завод „Оникс“. След победата първата ми работа е да отида в къщата, дето видях Лала и Лало. Звъня. Никакъв отговор. Отвъд оградата наднича съседка:

– Няма ги. От две години са в чужбина.

А зелената градина е изложила на показ пред слънцето всичките си багри.

– Кой им полива цветята?

– Отде да знам. Никой — прозява се съседката и недоверчивият й поглед ме пъди. Но аз промушвам ръка през решетките на вратата, за да взема зеленясалата медна чаша, пълна с вода, където плава лист от лавър. Върху метала са гравирани думите Virtuti et merito — „За храброст и за заслуги“.

Та кажете, добри хора, как да следвам съвета на римския поет? И как да не се удивлявам?

Марта помълча, вдигна притворените си клепки като след сън и каза:

– Добре. Надявам се, че децата ще те разберат.

– Стига междувременно да не пораснат и да се „влеят в редиците на крачещото към светли бъднини човешко общество“ — мрачно промърмори Матев.

Марта се провря под мишницата му и го загледа усмихната:

– Може да не ти се вярва, но човечеството наистина върви към светли бъднини, въпреки всичките си щуротии. И преди да извърши някоя непоправима глупост, винаги се явява поне един светъл ум, за да го възпре. А някой ден добрите сили ще се обединят…

– И ще настъпи Раят на Земята — продължи да мърмори Матев.

– А защо не? Ти виж само как се получава: някоя нация живее в мир със себе си и със света. И там се настанява благоденствието. Това според мен става, защото наоколо се наслоява положителна биоенергия, образува добра биосреда и тя защитава цели континенти дори от природни бедствия. А лошите излъчвания на човешките мозъци, натрупани върху някои нещастни пространства, постоянно водят до размирици, неблагополучие, катастрофи…

– Теорията ти е интересна — се оживи Матев.

– Каква ти теория! — едва не се обиди Марта. — То си е живата истина. Ти погледни само у съседите Стоеви — те се карат, децата им боледуват, цветята им вехнат, къщата им се руши…

– Е, това е естествено.

– А когато размерите са по-големи, не е естествено? Знаеш ли, идва ми наум една стара приказка. Още от времето, когато имало разни кралства, княжества и всякакви други феодални владения, например Бургундия, Нормандия, Лангедок…

Матев остави листовете и погледна Марта:

– Хайде да излезем на терасата. Ще ти поднеса твоя любим чай, ще се разположим удобно и това детенце най-после ще иде да си учи уроците.

– Хм. Вече не ти е удобно да прегръщаш жена си — успя да вметне Мария, но той се направи на глух, отпрати със строг поглед дъщеря си, изведе Марта на балкона, настани я и я помоли да продължи.

– Та, в едно такова кралство живеели бабичка и деденце. Аз си ги представям едни дребнички, пъргави, добродушни, бабичката намира време и да се закичи с цвете, а бузите на дедето са розови като на Дядо Коледа, защото той не се отказва да си сръбне чашка вино след вечеря…

– Деденцето може да си „сръбне“ след вечеря, а един здрав и силен мъж в цветуща възраст — не.

Матев опита да се размърмори отново, но не му бе позволено.

Марта се разсмя весело:

– Не забравяй, о, силни и красиви мъжо, че и ти си дядо, откакто нашият син се ожени.

– Още нямам внуци, а дъщеря ми е почти дете.

– Да, детенце на седемнайсет годинки. А моите старци са се оженили, когато тя била на тринайсет, той — на шестнайсет години, и народили деца, и ги изгледали, и внуците изгледали, и ги пратили по света, а те останали да живеят в сговор и обич край селска черквица, съградена на най-високото място в околността, малко отдалечена, но всред чудни ливади, дето пасели овчиците на бабата, край бистра река, дето дядото ловял риба…