Величка Настрадинова - За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

– А защо тогава са тук? — успях да вметна недоверчиво.

– Не са те. Ние сме, нали това ви говоря. И сме тук от началото, заедно с вас. И както виждате, не сме много по-различни. Само че сме малко на брой. А вие се нароихте и започнахте да ни притеснявате. Не се опитвайте да ми зададете въпроса: „Кои сте вие?“. Сам ще ви обясня, щом съм почнал. Във вашата картотека има сведения и за някаква изчезнала зелена раса. Както виждате, не сме изчезнали и не сме зелени. Не ни срещате често, защото обикновено използваме други измерения. Нужна ни е много повече вода, отколкото на вас. Предпочитаме да живеем близо до водата. По тая причина някога вашите прадеди ни вземаха за водни духове. Да, обичаме водата. Но чистата вода! А вие от години тровите тази вода, която не е само ваша! И ние, какво, да мрем ли? Ако сте решили да се самоубивате групово, както често правите, когато си отваряте войни, ние не желаем да ви последваме. И се спасяваме, тоест спасяваме каквото можем. Превърнали сме се в чистачи! Непрестанно произвеждаме тъй наречените зелени човечета, за да запазим от замърсяване колкото е възможно повече водни площи. Но и тяхната помощ е недостатъчна. Възмутително! Не ви ли стига земята, та разваляте и водата, и въздуха? Дори огъня развалихте! Ние страдаме невинно заради вашето безумие…

Докато момчето произнася патетичната си реч, в съзнанието ми проблясва — но, да, летящите чинии са се появили масово, когато е започнало голямото замърсяване — атомни взривове, химизация, изкуствени материали, които не се разпадат… И всичко това сме го направили приблизително за един век! Ей, че сме пъргави! Но ако тези бивши водни духове са се наели…

– Престанете да мислите, когато ви говоря! — строго напомня момчето и е готово да продължи, но аз вече нямам сили да слушам.

Лала е забелязала състоянието ми:

– Стига, Лале, той не възприема вече.

– А за какво ни е тогава?

– Дай му вода от Банска Бистрица, размесена с роса от Памир.

И ме наливат с това питие, но не то ми помага, а пръстите на Лала, които придържат брадичката ми. Накрая кихвам и като че ли идвам на себе си. Питам:

– И защо съм ви?

– Заради завод „Оникс“ — с тъга в очите отвръща Лала. — Аз ви изтъкнах, че не ви е работа да глобявате горките перачи на килими. Вие си казахте: „Да, работата ми е да напоявам тая земя“. Но щом засега не можете да сторите това, свършете нещо полезно — и тя млъква в очакване да дам съгласието си.

– Какво?

– Спрете завод „Оникс“.

– Как?!

– Вие имате пълномощия. Никой от колегите ви не ги е използвал, защото се е страхувал от отговорност. А по-страшна е безотговорността. Заводът трови не само реката, но и подпочвените води, за разхищенията да не говорим

– Но…

– Вие сте в състояние да го обезвредите. Вярвайте, поколенията ще ви бъдат благодарни.

– Но…

– Нали все някой трябва да го направи?

– Но…

– И вие ли се боите?

Сякаш някакъв безстрашен демон се вселява в мен. И заявявам:

– Добре.

– Кога? — упорства Лала.

– Сега — надигам се аз.

– Трябва да ви предупредя, че вече не може да се откажете. Думите ви са записани върху водата — и хлапето разклаща някаква стъкленица с надпис „Аралско море“.

– Няма да се откажа. Отдавна е трябвало да стане, всички го знаят и всеки казва: „Ама, как ще спрем цял завод?“.

– И никой не казва: „Как ще изтровим водите на цяла равнина?“. А кое е по ценно — заводът или равнината? — продължава да ме убеждава Лала. — И от кое хората, тоест държавата, ще има повече полза?

А хлапето изгубва необичайния си назидателен тон и с подкупваща усмивка изрича:

– Ние ненапразно твърдим, че сме държавни — мислим държавнически, грижим се за държавите и точно сега — за точно тази държава.

А аз стоя в глуповато недоумение, чувствам се като жабок, попаднал във волиера. По едно време се сещам:

– Не е ли време да вървя?

– Време е, време е! — радостно отговарят Лала и Лало.

И тръгват да ме изпратят.

На двора водата отново тече върху кръглия килим. Но килим ли е това? Той пред очите ми се раздвижва, надува се и се превръща в нещо, което съм виждал само по фотографиите в моята картотека. Поглеждам с ужас минувачите. Те нищо не забелязват. По корпуса се появяват отвори. Лала и Лало явно се канят да се приютят в този неидентифициран и засега нелетящ обект. Триъгълен люк се разтваря, двамата хлътват в него и на отчаяния ми шепот: „Къде отивате?“ — също шепнешком отвръщат:

– Отиваме да се правим на вуйчо и племенница, на свекър и снаха, на зълва и етърва, на Нина и Нино… О, момент, дайте си пълномощията.