Величка Настрадинова - За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

– Добър ден. Имам неприятното задължение да ви глобя.

– Урааа! Ще ни глобяват! — виква момченцето.

– А защо? — усмихва се жената.

– За разхищение на питейна вода — строго заявявам аз, вадя легитимацията си и кочана с квитанциите.

– Значи сме разхитители? — с възторг произнася жената.

А детето — с невинен глас:

– И сме по-важни разхитители от завод „Оникс“? — и след като среща гримасата ми, която иска да рече: „Как си позволявате?“, то продължава още по-невинно: — Не, не вярвам да сме ги надминали. При изпирането на килима за един час ние ще употребим 632 литра вода, а завод „Оникс“…

– Неее — ласкаво го прекъсва жената. — Тоя килим ние ще го перем поне сто и трийсет минути.

– И пак няма да догоним завод „Оникс“, който за минута…

– Почакайте! — възмутен възкликвам аз. — Оставете на мира завод „Оникс“, той е държавно предприятие. Обяснете защо ще перете цели два часа този чист вече килим…

– Ами… нали ще ни глобите — продължава да ме залива с усмивки жената — така ще ни излезе по-евтино глобата, а освен това ние също сме държавни.

– Да, държавни сме! — с гордост потвърждава хлапето. — Ние сме граждани на тази държава. Може ли да има по-държавни хора от нас?

Ааа, това хлапе ми се вижда твърде странно. Макар че… погледнато отстрана… обикновено хлапе, даже и коляното му е одрано, както се полага на екземпляри от неговата възрастова група.

– И тъй като сме съвсем държавни хора и безмерно честни данъкоплатци, моля заповядайте да си получите глобата — прелюбезно ме кани жената. Отваря тържествено вратата на къщата и ме повежда по стълбището.

Аз се обръщам към момчето, което остана на двора:

– Ако обичаш, веднага спри водата.

– Невъзможно! — важно заявява то — Щом Лала е решила да ви прави компания, аз, докато чакам, ще полея слънчогледите. Надявам се, известно ви е, че за да израсне един слънчоглед, необходими са му средно петдесет литра на…

Аз се втурвам разярен от тая наглост, затварям крана, хващам за ръка хлапето и го вкарвам насила в къщата. Тъй наречената Лала ни гледа с възторг и ни настанява в хол, така обилно окичен с висяща, пълзяща, виеща се и, както ми се струва, дори клокочеща зеленина, че аз неволно замижавам и признавам пред себе си: това не е за вярване. А Лала казва:

– Лале, донеси води.

– Всички в тая къща ли се казват Лали? — успявам да попитам аз.

– Защо? — учудва се тя. — Аз съм Лала, той — Лало.

– А баща му?

– Той е в океана.

– Моряк?

– Не. Прави чинии.

Изправям се, готов да изчезна. Тя снизходително ме докосва и ме облива с блаженство. Аз се отпускам в креслото зашеметен. И като в просъница чувам гласа й:

– Успокойте се. Не сме луди. Всичко ще ви обясня. Ние затова сме ви поканили.

– Как тъй… поканили? — се мъча да се освестя аз. — Дойдох да ви глобя…

– А това работа ли ви е?

И аз внезапно се сещам, че не ми е работа. Работата ми е да напоявам тая земя. Затова съм учил толкова време. А ме карат да замествам някаква болна инспекторка и да събирам глоби само защото съм най-млад в службата, току-що дошъл от института.

– И хобито ви не е за вас — продължава Лала.

Докато се питам откъде знае тя какво е моето хоби, Лало носи десетина чаши, пълни с вода.

– Опитайте. Чудесни образци. Вода от Тасмания, от Лигурия, от Есекс, от Тангри-нор, от Инд, горещо ви препоръчвам тази — от водопада Фуего… — и се обръща към жената: — А за ослепителната Лала — вода от ледниците на Анапурна.

– Но вие не сте ли майка и син? — започвам да пелтеча аз.

– Сме, сме — кимат ми съчувствено — но когато поискате, можем да бъдем дядо и внучка, брат и сестра, зет и шурей, Лала и Лало…

Ха! Шегобийци.

– А бащата на семейството как гледа на тези ваши представления?

– Не гледа. Зает е. Прави чинии, както ви обясни Лала — отвръща хлапето.

– В океана?

– А къде другаде?

– И защо точно там?

– Зелените човечета се произвеждат най-лесно от водорасли — обяснява момчето. — Не си набръчквайте челото с озадачен вид. Пределно ви е ясно за какви човечета говоря. Да, да, за поставените в летящите чинии, които са вашето неприлично хоби.

– Защо неприлично? — изръмжавам аз.

– Защото… ние не събираме изображения на ваши произведения, нали? — учтиво вметва жената.

– Но какво значи това? Нищо не разбирам.

– Трябва да му обясним, Лале — благосклонно кимва жената и малкият захваща да ми говори с тон на търпелив учител:

– Вие от години събирате снимки и съобщения за тъй наречените НЛО. Такова е вашето хоби. Имате картотека. Имате много материали. Тези данни ги имат и разни държавни институти, но за разлика от вас, те не ги показват за щяло и нещяло на всеки, който се интересува. Не ме прекъсвайте, за да ме питате какво лошо има в това. Има лошо. Разпространявате изкривена информация. Онези, от държавните институти, мислят, преди да говорят, и не всичко казват, защото не са уверени, че това, което виждат, е истина. А вие изтъквате очевидното и повреждате човешките умове. Не ме прекъсвайте, за да ми съобщите, че очевидното е вярно. Не е вярно. Вашите очи не виждат както трябва и каквото трябва, поне що се отнася до този проблем. Очевидното ви кара да правите погрешни изводи. Въобразявате си, че сте наблюдавани от чужда цивилизация, която се носи по въздуха в летящи чинии и ту се показва във вид на малки зелени човечета, ту — като великани в светещи облекла. Въобще — неразбория. И затова, хайде да се разберем поне с вас: човечетата и великаните от летящите чинии са наши произведения. Нещо подобно на това, което вие наричате роботи. Сътворяваме ги в океана от водорасли, планктон и… каквото ни е нужно. Металните черупки, в които ги затваряме, синтезираме от морската вода. И всичката работа я вършим без помощта на чужда цивилизация. Но помислете си, защо ще им е на онези, далечните, да кръжат над главите ви, затворени като консервени кутии? И как ще преодолеят космическите разстояния с толкова примитивни средства? Разберете, вие отдавна не сте им интересни.