Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Други протести нямаше.

Крал Джизал I се изкачи на престола с почти пълно мнозинство.

Вече катереха Височините и чистият хладен въздух щипеше с познатата си мразовитост гърлото на Логън. В началото, докато вървяха през гората, походът беше лек, почти не усещаха изкачването. После дърветата започнаха да изтъняват и накрая пътеката ги поведе през долина между затревени хълмове, прорязана от малки потоци и осеяна с гъсти туфи прещип и острица. Накрая долината се стесни до клисура, чиито високи склонове ги оградиха от две страни с голи скали и ронещи се сипеи, а пътеката стана още по-стръмна. Отпред, от двете страни на клисурата, се издигаха две огромни канари, а отвъд тях, неясни в далечината планински върхове — сива, светлосива и още по-светлосива скала, почти слята със сивото небе.

Слънцето се бе показало и печеше здраво — горещо за ходене и прекалено ярко за очите. Всички бяха изтощени от изкачването и уморени от притеснения и непрестанното гледане през рамо за Бетод. Дългата колона от около четиристотинте северняци на Кучето и още толкова планинци с боядисани лица се точеше със скърцане на ботуши в камънака и сухата почва и порой от плюнки и ругатни при всяко подхлъзване. Пред Логън, с потъмняла от пот коса и превита о две под тежестта на бащиния си чук, дъщерята на Крамок се бореше с наклона. Собствената му дъщеря сега сигурно щеше да е малко по-голяма от нея. Ако не бе убита от шанка заедно с майка си и братята си. Мисълта отвори дупка в стомаха му. Стана му страшно гузно.

— Имаш ли нужда от помощ с този чук, момиче?

— Не, мамка му, нямам! — кресна му тя, после смъкна чука от раменете си и го повлачи за дръжката зад себе си. Тежката глава на чука затрака и започна да оставя бразда в каменистата земя, а тя изгледа кръвнишки Логън през рамо. Той я погледна озадачено и примигна. Явно ефектът му върху жените стигаше чак до десетгодишните.

Отзад се зададе Крамок, с поклащаща се на шията му огърлица от кости.

— Свирепа е, а? В моето семейство ако не си свиреп, не оцеляваш! — Той се наведе към Логън и му намигна. — А тази малка кучка е най-свирепа от всичките. Ако трябва да съм честен, тя ми е любимката. — Крамок се загледа в гърба на момичето, което влачеше чука му отпред. — Направо не завиждам на нещастното копеле, чието женище ще стане някой ден. Стигнахме, в случай че се чудиш.

— Ъ? — Логън изтри потта от лицето си и се огледа намръщено.

И тогава разбра. Крепостта на Крамок, ако можеше да се нарече така, беше точно отпред.

На това място долината беше широка стотина крачки от склон до склон и през средата й минаваше стена. Древна, порутена стена от грубо издялани каменни блокове, целите напукани и така обрасли с пълзящи растения, трънаци и трева, че направо се беше сляла с планината. Не беше кой знае колко по-стръмна от естествения наклон на долината и в най-високата си част беше с височината на трима мъже един върху друг. На места се беше наклонила и заплашваше да се срине под собствената си тежест. В средата й имаше порта от сиви, състарени от времето дървени талпи, нацвъкани с лишеи и успяващи да изглеждат едновременно изсъхнали и гниещи от влагата.

В единия край на стената имаше кула, опряна в скалния отвес. Или по-точно казано, скалата на това място си беше естествено оформена като кула, а някой просто я бе надзидал с груби каменни блокове, така че да се оформи на върха й площадка, надвиснала отвисоко над стената. Кучето приближи, пристъпяйки тежко, и примижа към стената с поглед, в който се четеше, че не вярва на очите си.

— Това ли е? — изръмжа Дау зад гърба му с обичайната си презрителна гримаса. Точно под кулата, сигурно поне преди петдесет години, бяха израснали няколко дървета и сега се издигаха над стената. Човек с лекота можеше да се покатери по тях и без никакъв проблем да се прехвърли на нея.

Тъл се загледа в жалкото подобие на крепост.

— Укрепление в планината викаш, а?

— Укреплени… ще — пренебрежително махна с ръка Крамок. — Нас планинците не ни бива много в строителството. Ма вие какво очаквахте? Десет мраморни кули и тронна зала, по-голяма от тази на Скарлинг ли?

— Аз лично очаквах поне наполовина по-прилична стена — изръмжа Дау.

— Ба! Стени ли? Аз бях чувал, че си студен като снега, а кръвта ти е гореща като пикня, Дау Черния, пък какво се оказва, че ти трябвала стена да се криеш зад нея, а?

— Ако Бетод дойде, ще ни превъзхожда десет към едно, шибан ненормалнико! Естествено, че ще искам да се крия зад стена, и ти ни каза, че тук има такава!