Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Ниско долу, на седалките си, богато облечените бели се потяха и трепериха като пред битка.

— На първо място — изписка с разтреперан глас един чиновник, след кратка консултация с дебела папка — лорд Брок!

Хората на балкона заахкаха и зашепнаха, бършеха потни лица, все едно ги караха към бесилката. Някои от тях може и да ги чакаше точно това. Цялото място направо вонеше на съмнение, вълнение и ужас. Толкова силно, че чак беше заразно. Дори Феро, която не даваше пукната пара нито за белите, нито за проклетото им гласуване, почувства как устата й пресъхва, върховете на пръстите й започват да сърбят, а сърцето й забива лудо в гърдите.

Говорителят се обърна към залата.

— Първият кандидат е лорд Брок! Моля всички членове на Камарата на лордовете, които желаят да гласуват лорд Брок да заеме престола на върховен крал на Съюза, да вдигнат…

— Един момент, уважаеми лордове!

Глокта извърна рязко глава, но костите във врата му блокираха на половината път, затова се наложи да напрегне периферното си зрение, за да погледне през насълзеното си око. Усилията му се оказаха напразни. Можеше да се досетя кой се обади и без да гледам. Баяз беше станал на крака и се усмихваше снизходително на благородниците. При това в точния момент. От седалките се надигна вълна от възмутени гласове.

— Сега не е моментът за прекъсвания!

— Лорд Брок! Аз гласувам за лорд Брок!

— Нова династия!

Но усмивката на Баяз остана непоклатима.

— Ами ако ви кажа, че е възможно да запазим старата династия? Че има възможност да сложим ново начало — той погледна многозначително към колегите си от Висшия съвет, — като запазим всичко стойностно в старото управление? Ако ви кажа, че е възможно да излекуваме раните вместо да отваряме нови?

— Как? — започнаха подигравателните подвиквания.

— По какъв начин?

Усмивката на Баяз се разтегли още повече.

— Незаконно роден син на краля, разбира се.

Няколкостотин гърла в залата ахнаха едновременно. Лорд Брок се изстреля от седалката си. Все едно има пружина на задника.

— Това е обида към този съвет! Това е скандал! Петно върху паметта ми крал Гуслав V!

Абсолютно, сега е не просто лигавеща се, вегетираща останка, ами и развратна на всичкото отгоре. Наскачаха още благородници с почервенели от възмущение и гняв физиономии, заразмахваха юмруци и ядосано закрещяха. В един момент сякаш целият Съвет на лордовете оживя и залата се огласи с почти животински крясъци и викове. Точно като свинете в кланицата при вида на още помия.

— Момент! — извиси глас архилекторът, вдигнал ръце в бели ръкавици, приканващи към внимание. Може би е съзрял бледата светлинка на надеждата в непрогледната тъмнина? Момент, уважаеми лордове! Не губим нищо, ако изслушаме човека! Нужна ни е истината, дори ако е болезнена! Основната ни цел винаги трябва да е истината! — Глокта трябваше да прехапе устни, за да не прихне да се смее. Ама, разбира се, Ваше Високопреосвещенство! Истината и само истината е онова, което ви ръководи!

Глъчката постепенно стихна. Думите на Сълт успяха да укротят станалите на крака благородници, които сега изглеждаха засрамени. Подчинението им на Висшия съвет е непобедим навик. Всъщност с всички навици е така. Особено онези, водещи до покорство. Който не вярва, да пита кучетата на майка ми.

Повечето продължиха да мърморят недоволно, но седнаха обратно зад банките и оставиха Баяз да продължи.

— Предполагам, уважаемите лордове са чували за Карми дан Рот? — От надигналия се от обществената ложа шепот стана ясно, че името не е непознато. — Тя беше много близка с крал Гуслав V на младини. Много, много близка. Дотолкова, че забременя. — Вълната от шепот се вдигна отново. — Аз винаги съм имал особен сантимент към Съюза. И неизменно през годините се грижех за добруването му, независимо от почти пълната липса на благодарност в замяна. — Лицето на Баяз се намръщи за секунда, докато поглеждаше към Висшия съвет. — Ето защо, когато въпросната дама умря при раждането, аз взех незаконния син на краля под свое попечителство. Оставих го за отглеждане в благородническо семейство, където да получи подобаващи грижи и образование, в случай че един ден нацията се окаже без наследник. И сега постъпката ми се оправдава като напълно благоразумна.

— Лъжи! — изкряска някой. — Лъжи?

Но който и да беше викащият, не получи подкрепа, защото в надигналите се след него гласове имаше по-скоро любопитство.