Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Да върна ли командира на перишите, сър? Или може би да пратим долу отделение да го арестува?

Усърдие поклати глава.

— И да предизвикаме бунт сред бойците, които държат центъра? Не. Мисля, че трябва лично да се заема с тази задача.

— Сър… има ли време за това?

И Хестанд посочи на юг.

Врагът излизаше в плътна линия по билото.

— Има време — каза Усърдие. — Изчакай ме тук, Хестанд. Няма да се бавя.

Беше се качила на Шпила и стоеше с гръб към олтара и Сърцето на него, загледана към залива. Флотата закотвени кораби на Периш подскачаше като парчета дърво в казан с вряща вода и пред очите й три мачти се пречупиха. Бялата пяна на вълните плискаше високо във въздуха.

Сестра Благоговение усети, че трепери. „Има нещо там долу, в дълбините на залива. Нещо, което набира гняв.“

„Чужди са дошли сред нас.“

Обърна се рязко към сушата и очите й пробягаха по внушителните защитни съоръжения, струпани на подстъпа към тесния провлак. Двайсет хиляди елитна колансийска тежка пехота: пиките им образуваха плътни пояси гора, плъзнали на ивици надолу по терасирания склон. Хиляда и петстотин катапулта, вдигнати на укрепленията, разпръснати между линиите на окопите, всеки способен да хвърли двайсет тежки метални стрели в един залп, с време за презареждане по-малко от четирийсет изтупвания на сърцето. Огънят надолу в гърлото на подстъпа гарантираше пълно унищожение, ако нападателят се опита да подходи към най-долните укрепления.

В устата й имаше горчив вкус на метал. Костите я боляха въпреки полъха горещ сернист въздух, изригващ от цепнатините в камъка от всички страни. „Уплашена съм. Дали да се пресегна към брат Усърдие? Дали да се възползвам от всички тези неведоми ужаси? Но какъв враг мога да му покажа? Бурен залив… онази смътна пелена от мъгла или прах на юг? Тези неща са нищо. Той се подготвя за битка. Умът му е съсредоточен върху реални проблеми — не бива да го разсейвам с бъбривото въображение на една стара жена!“

Изобщо не трябваше да отпраща брат Спокойствие. А сега той беше мъртъв. Беше споделил последните си гледки — бушуващ огън, пламъците почернят бялата му кожа, пърлят плътта на лицето му, кипват водата на очите му, докато топките се пръснат — „и виковете му! В името на Бездната, виковете му! Огънят, изпълнил устата му, пламъците, нахлуващи през овъглените устни, за да погълнат дробовете му! Такава ужасна смърт!“

Тези човешки същества бяха мерзост. Бруталността им я разтърсваше до дъно. Край нямаше способността им за жестоко унищожение, край нямаше жаждата им да развихрят ужас и смърт. Светът щеше да си поеме чист дъх, след като всички те най-сетне изчезнеха, чист и благословено невинен дъх.

„Акраст Корвалайн, бъди с мен! Това е денят, в който сме предизвикани! Трябва да надвием!“

Пристъпи към олтара и погледна с гняв възлестото кълбо, положено върху камъка. Съживи магическото си зрение и огледа видимите вече вериги, овързали Сърцето — всички нейни предци, на чиито кости бе придадена нова форма, но силата им не се беше променила. Нямаше слабост в това, което видя. Гледката я успокои. „Никой няма да вземе това от нас. Ако потрябва, ще го унищожа със собствената си ръка.“

Лабиринтът, обкръжил Сърцето, го беше пазил скрито през цялото това време. Какво се бе променило? Как беше намерено? „Дори боговете не можеха да го усетят, не и скрито тук, в сърцевината на нашия лабиринт. И все пак скоро ще ни нападнат. Скоро ще ни обсадят. Усещам истината за това! Кой може да го е намерил?“

Внезапна мисъл я порази и стегна гърдите й като в юмрук. „Падналия! Но не — той е твърде слаб! Овързан от собствените си вериги!“

„Каква игра играе той? Да си помисли, че може да ни се опълчи! Не, това е лудост!“ Но пък Сакатия бог не беше ли луд? Изтерзан от болка, сломен, разкъсан — късове от него бяха разпръснати из половината свят. „Но аз съм тази, която държи сърцето му. Аз го… откраднах. Ха, и виж колко дълбока и огромна е любовта ми! Виж как изстисквам от него всичкия живот!“

„Брак между справедливост и болка. Не е ли това изтезанието на света? На всички светове?“

— Не — прошепна тя. — Никога няма да изоставя своята… любов . Никога! — „Това е единственият култ, достоен за името си. Държа в ръката си сърце на бог и заедно пеем хиляда песни на страдание.“

Далечни взривове я накараха да се обърне. Корабите на Периш! Откъснати от котвите си, огромните съдове се надигаха диво над издутите вълни… бяла пяна изригваше към небето, хвърчаха дъски и мачти, корабите се блъскаха и разпадаха… колансийските кораби в залива долу, привързани на пристаните отсам вълнолома, също се бяха раздвижили като зверове в сляпо объркване. Вълните биеха по каменния вълнолом и вдигаха огромни пелени във въздуха. И все пак. Все пак… „няма никакъв вятър“.