Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тя отново се извиси във въздуха. Около нея гъмжеше от Елейнт — като врани, обкръжили кондор. Налитаха бясно и се отдръпваха. Въздухът ехтеше от змийските им съсъци, Древните сред тях изливаха яростта си с рев.

Вече беше убила десетки, беше оставила диря от драконови трупове по мъртвата земя зад себе си. Но не стигаше. Кръв се стичаше от хълбоците й, гърдите й се пръскаха от усилния дъх, а атаките ставаха все по-яростни.

Промяната идеше. Вкусваше я — в кръвта, изпълнила устата й и капеща между зъбите й, в нажежените пещи на ноздрите си, във въздуха. „Твърде много Елейнт. Твърде много Древни — Бурите още връхлитат, но скоро ще се слеят.“

„Скоро Тиам ще се пробуди.“

Нова Буря я връхлетя. Коурабас нададе вой и замахна. Трошеше гръдни кошове, късаше крака от бедрата, криле от раменете. Изтръгваше глави от вратове. Хапеше през ребра и пръскаше черва. Във въздуха хвърчаха струи кръв и много от кръвта бе нейна. „Твърде много моя.“

„Тиам! Тиам! Майко! Ще ме погълнеш ли? Ще погълнеш ли детето си, тъй грешно, тъй омразно, тъй изоставено?“

„Майко — виждаш ли идещия мрак? Ще чуеш ли виковете ми? Виковете ми в тъмното?“

Ужасна болка. Слепият гняв, който я бе обкръжил, сам по себе си беше буря, вихреше се и я затискаше надолу. Не беше искала да вдъхва страх. Не беше искала такава омраза — единствения дар от всичките й ближни. Не беше искала да бъде родена.

„Толкова боли.“

„Ще ме убиеш ли сега?“

„Майко, когато дойдеш, ще убиеш ли грешното си дете?“

Около нея — безкраен вихър от дракони. Изтощена, тя продължаваше да се бори, вече сляпа за пътя си, сляпа за всичко освен за вълните от болка и омраза, които я връхлитаха.

„Този живот. Той е всичко, което е, всичко, което съм аз. Този живот — защо съм заслужила това? Какво съм направила, за да заслужа това?“

Бурите я раздираха. Бурите късаха кожата й, деряха бразди в крилете й — и само волята остана да я държи високо в изтерзаните небеса, докато слънцето кървеше отвъд хоризонта далече, далече зад нея.

„Виж мрака. Чуй виковете ми.“

Беше донесъл увитото тяло толкова близо, колкото посмя, и сега то лежеше на земята. Платът бе зацапан, протрит, с цвета на суха пръст. Яхнал безжизнения си кон, той се наведе над седлото и с едното си око се взря в далечния Шпил. Просторният залив отляво, отвъд скалите, бушуваше, разкъсван сякаш от вълните на прилива — ала това насилие не идваше от прилива. Магии се сбираха там и въздухът бе натежал и душен от тяхната мощ.

Всичко се беше развихрило и не се знаеше как ще свършат нещата. Но бе направил всичко, което можеше. Чу тропот на конски копита зад себе си и се обърна.

Отдаде чест.

— Сър.

Изсеченото лице на Уискиджак бе жалко подобие на онова, което бе някога, приживе. Брадата му бе с цвета на желязо под дълбоките бръчки — като оголени корени на отдавна мъртво дърво. Очите бяха невидими под хребета на веждите, потънали в чернота.

„Отиваме си. Потъваме надолу от този обичен бряг.“

— Не можеш да останеш тук, войник.