Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Знам. — Ток махна със съсухрената си ръка към загърнатото в плащаница тяло на земята. Зад Уискиджак Подпалвачите на мостове чакаха на конете си, смълчани и неподвижни. Окото на Ток пробяга по тях. — Нямах представа, че са толкова много, сър.

— Войната е най-големият лакомник, войник. Яде наред.

Гласът бе лишен от всякакво чувство и това само по себе си заплашваше да разбие каквото бе останало от сърцето на Ток. „Не трябваше да е така. Ние гаснем. Толкова малко са останали. Толкова малко…“

Уискиджак обърна коня си и подкара, Подпалвачите на мостове го последваха, а Ток препусна с тях, встрани от плътното множество, но нещо го порази под лъжичката и той спря, загледан след тях. Копнеж разкъса душата му. „Някога мечтаех да съм Подпалвач на мостове. Ако бях спечелил това, сега щях да яздя с тях и всичко щеше да е много по-просто. Но, като с толкова много мечти, се провалих и нищо не стана така, както исках.“ Обърна коня си и се загледа назад към далечната вече могилка на земята.

„Паднал, разбирам те. Ти ме осакати край Пейл. Изтръгна едното ми око и остави пещера в черепа ми. Духове влизат там за подслон. Използват тази пещера. Използват мен.“

„Но сега ги няма и оставаш само ти. За да нашепваш обещания в пещерата на раната ми.“

— Но не можеш ли да разбереш истината за това? — промълви на глас. — Държа се. Държа се, но усещам, че хватката ми се… изплъзва. Изплъзва се, Паднал. — Все пак щеше да се вкопчи в това последно обещание толкова дълго, колкото може. Щеше да се възползва от това единствено останало око, за да види как свършва всичко това.

„Ако мога.“

Смуши коня и пое след Бранителите на Портата. Градчетата и селцата навътре в сушата бяха сиви, изоставени, загърнати в пепелта от Шпила. Набраздени поля се гънеха на вълни от мътно бяло, заровени сякаш под сняг. Тук-там щръкнали над повърхността ребра и бедрени кости очертаваха малки могили. Той препусна покрай тях, през надвисналия облак прах, останал зад Подпалвачите на мостове.

„Стой в тази пещера и чакай. Почти е време.“

Някога, много отдавна, тревистите равнини на тази земя бяха гъмжали от огромни стада космати животни, мигриращи привлечени от неустоимия зов на сезоните. Брат Усърдие си ги спомни, докато гледаше как фургоните с продоволствие лъкатушат нагоре по склона по издигнатия път, далече от траншеите и редутите. Изхранването на петдесет хиляди войници бе започнало да напряга снабдителната система. Още седмица и това чакане щеше да опразни зърнохранилищата на града.

Но нямаше да е нужна още седмица. Врагът вече се съсредоточаваше на юг, с конни съгледвачи по билата на възвишенията от другата страна на широката долина.

Утринният въздух бе настръхнал от кипящи енергии. Акраст Корвалайн се вихреше толкова наситен, че беше почти видим за очите му. При все това усещаше дълбоко вълнение, чужди течения дърпаха краищата на изявата на Древния лабиринт и това го безпокоеше.

Стоеше на леко издигната платформа с изглед към отбранителните съоръжения и докато дневната светлина се усилваше, огледа за пореден път сложната система от насипи, окопи, проходи, фортове и редути, разпръснати под него. Разиграваше в ума си картината на вражеското настъпление и си представяше как катапултите обстрелват атакуващите във фронт, а след това залпове от стрели от високите редути ги подхващат по фланговете. Виждаше връхлитащите вълни от вражески войници — как се лашкат насам-натам, как налитат срещу укрепените пунктове, за да отстъпят окървавени.

Очите му пробягаха надолу към центъра на изкопите и земните валове, където бе разположил Сивите шлемове на Периш — бяха приковани на място, набити в равния терен, със съвсем малко пътища за отстъпление. Твърде нетърпелив да коленичи бе този Щит-наковалня. И момичето — нещо диво имаше в очите й и Усърдие не й вярваше. Но щяха да се бият и да умрат на мястото си и той беше уверен, че ще удържат центъра толкова дълго, колкото се наложи.

Според всичките му преценки неговите защитници надвишаваха по численост атакуващите, което буквално заличаваше шансовете на врага за успех. Това нашествие вече се бе провалило.

Дъските под краката му изскърцаха и леко се огънаха. Брат Усърдие се обърна и видя Щит-наковалня Танакалаян. Беше пребледнял, лицето му бе лъснало от пот. Пристъпи към Форкрул Ассаил, сякаш едва се държеше на крака, и Усърдие се усмихна, щом си представи как се просва в нозете му.

— Щит-наковалня, как са братята и сестрите ви?