Стивън Ериксън - Сакатият бог

Танакалаян избърса потта от горната си устна.

— Силите на Болкандо имат железен юмрук в лицето на легиона Евъртайн, брат Усърдие. Командван лично от кралица Абрастал. А и баргастите…

— Баргасти? За първи път споменавате за тях. — Усърдие въздъхна. — Значи най-сетне са дошли в родината на древните си родственици, така ли? Колко подходящо.

— Смятат се за ударни сили, сър. Ще ги познаете по боядисаните им в бяло лица.

Усърдие се сепна.

— Боядисани в бяло лица?

Танакалаян присви очи.

— Наричат се Бялото лице на Баргаст, да.

— Преди много време — заговори в почуда Усърдие — създадохме баргастка армия, за да ни служи. Стремяха се да подражават на Форкрул Ассаил по външност и решиха да боядисват кожата на лицата си.

Щит-наковалня поклати глава намръщен.

— Мисля, че имаше някакво пророчество, което ги поведе през моретата към сушата на север от Ледер. Свещена война или нещо такова. Мисля, че е останал само кланът на гилките.

— Те ни предадоха — каза Усърдие, загледан замислено в Танакалаян. — Много Чисти умряха на тяхната земя. Кажете ми, тези гилки… носят ли броня.

— От морски костенурки, да — много странно.

— Гиланакаи! — възкликна Усърдие. — Ръцете им са прогизнали от кръвта на Чисти!

Танакалаян отстъпи крачка назад пред лицето на този внезапен гняв. Видял това, Усърдие присви очи към него.

— Колко воини имат тези гилки?

— Три хиляди, може би четири.

Усърдие изръмжа и отново се обърна към долината.

— Оръжията на Форкрул Ассаил са нашите ръце и крака. Гиланакаи изобретиха броня, която да притъпява ударите ни. Щит-наковалня, когато дойдат, съсредоточете се срещу тези баргасти. Избийте ги!

— Сър, разположението на вражеските сили не зависи от мен. Дойдох тук, за да споделя подозрението си, че със Сивите шлемове ще влезе в бой легионът Евъртайн — сблъсък на тежка пехота. Но ние ще ги надвием. Тъй че, сър, гилките, сафиите и други помощни сили оставяме на вашите колансийци. В добавка към ледериите, разбира се.

— Някакви други заплахи, които още не сте споменали, братко ?

— Сър, вие многократно надвишавате по численост нападателите. Очаквам да приключим бързо с тях.

— А това разочарова ли ви, Щит-наковалня?

Танакалаян отново избърса потта, избила на горната му устна.

— Стига да не се опитвате да използвате гласа си, сър, за да поискате да се предадат, ще се радваме на всичката кръв, която ще се пролее днес.

— Разбира се. Клането е това, което жадувате, нали? Може би ще ви го дам. Може би не.

Погледът на Щит-наковалня пробяга за миг настрани, после той наведе глава.

— Както желаете, сър.

— Върнете се при войниците си — каза Усърдие. — И дръжте под око дестраянта си. Тя не е това, което иска да повярваме, че е.

Танакалаян кимна, без да вдига глава, и тръгна.

„Глупак“, помисли Усърдие, докато гледаше след него.

Разводнен Хестанд изтропа на платформата и отдаде чест.

— Благословен Чист, съгледвачите донасят, че врагът настъпва — скоро ще прехвърлят билото и ще се появят.

— Добре.

— Сър… те не са достатъчно.

— Несъмнено.

Хестанд като че ли премълча нещо, така че Усърдие се извърна и го погледна.

— Съображенията ви?

— Сър, със сигурност техните съгледвачи са преценили броя ни и качеството на отбраната ни. Освен ако не държат някакъв скрит нож или оръжие, не могат да се надяват да ни надвият. Сър…

— Продължете.

— Висшите Разводнени сред нас са усетили внезапното отсъствие на брат Спокойствие, далече на северозапад. Явно силите, които излязоха от цитаделата, в момента настъпват и — по някакъв начин — доказват, че са силни дори срещу най-могъщите Чисти.

— Хестанд.

— Сър.

— Този ден не е подходящ за опасения, породени от далечни събития, колкото и обезпокоителни да са те.

— Сър, мисълта ми е… може би врагът, който сега се строява пред нас, притежава подобна ефикасност по отношение на Форкрул Ассаил.

След дълга пауза Усърдие кимна.

— Добре казано. Оценявам настойчивостта ви по този въпрос. Предупреждението ви е благоразумно. Както отбелязахте, врагът пред нас не може да се надява да надвие, нито може да са толкова слепи, че да не видят суровата истина, която ги чака. Което повдига въпроса: каква тайна притежават?

— Сър, какво можем да направим?

— Ще изчакаме и ще видим, Хестанд. — Усърдие отново се обърна към долината и погледът му проследи пътеките, водещи към централния редут и вълчите знамена на перишите. — Може би трябваше да принудя Щит-наковалня. Той таи нещо — вече го разбирам. Това, което взех за нерви преди сражение — може да съм го изтълкувал погрешно.