Стивън Ериксън - Сакатият бог

След стрелите на арбалетите излетяха още гранати и западаха в окопа. Ръце и крака, откъснати от телата, се разхвърчаха във въздуха.

По-нагоре по склона резервните роти кипнаха и се понесоха надолу към третия окоп, докато бойците в него вече изригваха, спускаха се по насипа и започваха атака надолу по склона. Линията стрелци, окопани над третия окоп, бе пометена от атаката.

— Какво правят? — попита Стейлок.

— Окопите се оказват уязвими срещу тези муниции — отвърна Ерекала. — Полукръвните офицери правилно избраха подходящия отговор на това — трябва да влязат в близък бой с морската пехота. По-високата позиция и численото превъзходство би трябвало да донесат победа.

Десантчиците, видя той през разнасящата се димна пелена, вече бяха завзели траншеята на стрелците и като че ли се окопаваха по цялата линия — но Ерекала се бе погрижил съоръженията да се изградят така, че да са изложени на обстрел и атака от по-високо. Тези траншеи не им предлагаха нищо. Морските пехотинци се спуснаха надолу в пълно отстъпление.

— В паника са — изсъска Стейлок. — Свършиха им играчките и сега…

Спускащото се отгоре множество колансийци бе като лавина, връхлитаща след разпилените десантчици.

— Спрете — викна Ерекала. — Не ги преследвайте!

Атаката — през окопа на стрелците и към най-долната траншея — беше като порой.

Офицерите в първите редици разбраха какво ги чака и Ерекала видя как се опитват да задържат войниците…

Взривове! Сякаш целият склон изригна под колансийските сили. Взривната вълна се затъркаля нагоре и разтърси билото, разклати стената и каменните порти се разтресоха, сграбчи дървената платформа, на която стояха Ерекала и останалите, и я разтърси толкова свирепо, че перилата изпращяха и се изпочупиха. Мъже и жени западаха от платформата с писъци.

Ерекала се вкопчи в страничната греда и успя да се задържи. „Вълците да ни опазят дано!“

Изправи се на странно килнатата на една страна платформа и погледна облаците прах и пръст — а в тях парчета броня, оръжия и кървави ивици плат: и всичко това вече се изсипваше върху тях като зловещ унищожителен дъжд.

Беше сам — дори Стейлок бе паднала от платформата.

От небето падна меч, заби се дълбоко в дъските вляво от него и затрепери. Отгоре се изсипваха още отломки.

Ерекала се мъчеше да проумее какво виждат очите му. Всичко освен най-високия, най-близкия окоп — с подравнения терен зад него — се бе превърнало в раздран хаос, земята бе осеяна със застъпващи се кратери, димящи сред натрошени и премазани трупове. По-голямата част от колансийската армия просто беше… изчезнала .

И тогава отново видя движение, долу — морските пехотинци отново лазеха нагоре по склона. Събираха се на групи и правеха нещо.

Оцелелите колансийци, замаяни и оцапани с кръв, се оттегляха нагоре към каменната стена и се трупаха на пътя. Повечето бяха захвърлили оръжията си.

„Краят на колансийската армия.“

Със странен пукот откъм морските пехотинци изригнаха пламъци и Ерекала облещи очи, щом видя огнените мълнии, излетели от позициите им. Изсвистяха във въздуха и се извиха нагоре в дъга.

От десетината ужасяващо мощни снаряда само два удариха претъпкания с бягащи войници път.

Платформата под краката на Ерекала се люшна, той изтърва стълба, хлъзна се покрай забития меч — а след това падаше. Нямаше никакъв звук. Осъзна, че е оглушал, и в сладката, съвършена тишина загледа връхлитащата да го срещне земя. А високо горе сянка забули утринната светлина.

Стейлок тъкмо се беше изправила, когато взривът отново я събори. Стената пред нея се разлюля и присвилите се за укритие под нея войници побягнаха. А след това, с огнен рев, нещо връхлетя върху портата вдясно от нея. Камъните се пръснаха в нажежена до бяло светлина, грохотът бе съкрушителен. Замаяна, тя побягна от пламналата порта. Видя командир Ерекала, паднал на десетина крачки от нея в развалините на разбитата платформа. Тялото му потръпваше. Тя забърза натам.

— Брат Ерекала!

Очите му бяха отворени, но бялото им бе зацапано с кръв. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

Тъкмо когато стигна до него, той се надигна на четири крака и се закашля.

— Командире!

Явно не можеше да я чуе. Стейлок погледна нагоре — цяла рота периши бяха повалени на земята от ужасните взривове. „Това не е битка. Това е касапница.“

И й се стори, че чу в черепа си воя на своите богове. Вой на безсилен гняв и на сляпо упорство. Вой, който не разбираше нищо.