Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Амин и му плюй в окото, да. Е, готов ли си? Добре. Хайде да си намерим отделението. Сержантът ще го хареса това.

— Няма!

— Сержантът харесва каквото аз му кажа да хареса, Манкс. Кредото на Сапьорския ашик.

— Сапьорския ашик, да. Най-важен е онзи, който държи острилката. Ей, Стърн?

— Какво?

Шаманът се беше ухилил.

— Схващаш ли какво значи това? Ние сапьорите. Върнахме се към това, което изобщо не бяхме, но можеше да сме, и не е ли гот?

— Гот е, обаче само ако не го оплескаме. Сега внимавай къде стъпваш. Видях дупки на полски гризачи.

— Не са гризачи, Стърн. Прерийни кучета са.

— Все едно. Набуташ ли си крака в някоя, гръмваме.

Командир Ерекала усети промяна в полъха на вятъра по тесния подстъп към прохода. Сега носеше миризмата на желязо, на кожа, на пот и коне. Сестра Стейлок стоеше до него с половин дузина вестоносци, строени зад тях в случай, че се наложи да се пратят команди до сигналните постове по стената.

Вражеските сили се развръщаха на кипяща вълна по протежение на предните линии. Средната и тежка пехота, разположена там в няколко стегнати редици от заранта, сега се разцепваше да пропусне напред нови бойци, в накъсан строй. Новите не носеха знамена, нито някакви отличителни знаци, а щитовете на повечето все още бяха стегнати на гърбовете им. Доколкото Ерекала успяваше да види, бяха въоръжени с арбалети и къси мечове.

— Лека пехота ли? — попита Стейлок. — Не изглеждат леки в краката, командире — някои носят ризници. И не се строяват в линия. Какви са тия войници?

— Морска пехота.

— Изглеждат… недисциплинирани, сър.

— Доколкото знам, сестра Стейлок, срещу малазанската морска пехота армиите на Седемте свети града нямаха какво да хвърлят. Всъщност те не могат да се сравнят с никой друг войник на бойното поле.

Тя го погледна озадачено.

— Сър, може ли да попитам: какво друго сте чули за тези морски пехотинци?

Ерекала се опря на парапета.

— Чул? Това ще да е думата, да.

Вече настъпваха, на отделения по осем-десет. Катереха се уверено по грубия терен към първата траншея, пълна с Изповядани — редовната пехота на Коланси. Достатъчно стабилни войници, знаеше Ерекала. Ефикасни, но все пак зависими от магията на Форкрул Ассаил. Без Чистия нямаше да има достатъчно сила, която да развихри в тях бойната ярост. Все пак нямаше да се огънат, докато нервите на командирите със смесена кръв издържат.

— Не ви разбирам, сър.

Той я погледна.

— В нощта на оттеглянето на адюнктата от кейовете на град Малаз, сестра — къде беше позицията ти?

— При външния пояс кораби, сър.

— Аха. Помниш ли случайно да си чула грохот онази нощ — от острова?

Тя се намръщи и поклати глава.

— Сър, половината нощ бях в хамака си и спах дълбоко.

— Ясно. Опасявам се, че скоро ще получиш отговора си.

На трийсет крачки под първия насип отделенията се развърнаха и тези с арбалетите вдигнаха оръжията си.

Изповяданите наклониха пиките, готови да посрещнат врага. Железните остриета образуваха настръхнала стена. От втората траншея стрелците се бяха вдигнали, заредили стрелите, но все още не опъваха тетивите. Щом малазанците стигнеха билото на насипа и навлезеха в пряк обхват, стрелите щяха да засъскат песента си. И атаката щеше да спре, докато войниците се присвиват под щитовете и търсят укритие от смъртоносния дъжд.

На двайсет крачки отделенията спряха — само за миг — и Ерекала видя замахващи ръце, а от тях нагоре полетяха малки предмети.

„Твърде рано.“

Западаха по насипа, на две трети височина до билото. Изригна гъст черен дим, закипя, скри всичко и като тъмна пелена се закълби нагоре и през върха на насипа.

— Магия ли е това? — ахна Стейлок.

Ерекала поклати глава.

А от издигащата се катраненочерна вълна излетяха още неща и западаха сред гъстата гмеж Изповядани с пиките.

Взривове и огнени блясъци изригнаха по цялата дължина на траншеята. Във въздуха се разхвърча яркочервен дъжд и парчета разкъсана плът.

Втора вълна муниции.

Грохотът от взривовете отекна нагоре по склона, последван от викове и болезнени крясъци. Пушекът вече се търкаляше в изкопа, накъсан тук-там от още взривове, но това само вдигаше още повече прах и пръски кръв в кипящата нагоре вълна.

Стрелците във втората траншея се двоумяха объркани.

— Стрелба слепешком! — нареди Ерекала. — Веднага!

И остана доволен, щом Разводнените офицери зареваха команди и лъковете се изпънаха.

Градушка метални стрели изсвистя от дима и прахта и се заби в стрелците. А главите на много от железните пръчки бяха експлозивни. Цялата линия се разпадна, телата западаха върху присвитите в изкопа зареждащи стрелци.