Стивън Ериксън - Сакатият бог

— А, не! — изръмжа тя. — А и той вече идва.

— Готово — каза Бързия Бен и цъфна до тях. Зъбите му блеснаха в усмивка.

Темпър прибра мечовете в ножниците.

— Ще ме извинявате, обаче… Не се връщайте. Не искаме проблеми тука. Ако видя някой от вас още веднъж…

Усмивката на Бързия Бен се стопи и той въздъхна и поклати глава.

— Темпър, трябваше да драснеш към Мостоваците, когато имаше възможност.

— Чувам, че всички са мъртви.

Магьосникът се метна на призрачния си кон и се ухили.

— Точно така.

Калам огледа коня, намерен му от Майнала, и се озърна през рамо.

— Харесва ли ти да си пенсиониран, Темпър? Сериозно питам. Харесва ли ти?

— В нощи като тази… като гледам как всички толкова бързате да препуснете… за да се набутате в сериозна неприятност… да, убиецо. Харесва ми. И ако решиш и ти да се пенсионираш, ще те черпя една халба „Кууп“ в тая гостилница, преди да те хвърля в залива.

— Ще го имам предвид — отвърна Калам и яхна коня. Погледна Майнала, след това и Бързия Бен. — Добре де, освен ако тия коне не могат да препускат по вода, някой трябва да открехне лабиринт.

— Е, моят може — рече Бързия Бен.

— Самодоволен както винаги, а?

— Все пак лабиринтите са моя работа…

— И как е? Работата имам предвид.

— Ужасно. Но всичко това скоро ще се промени.

— Сериозно? Защо?

— Богове на бездната, Калам. Защото се върнах, затова. Сега млъкни и ме остави да си свърша работата, става ли?

Щом тримата ездачи заминаха и дрипавите валма зловонен дим се разнесоха, Темпър се обърна, върна се в тъмната уличка, погледна призрачната фигура, застанала сред сметта, и измърмори:

— Стара дружба. Иначе нямаше да ги пусна. Скръбният дом не е шибан хан, императоре.

Сребърният връх на бастун изтропа силно по мръсните камъни.

— Император? Това го изоставих отдавна. А колкото до дните, когато давах добронамерени съвети, е, тях никога не ги е имало. Но само този път и само за тебе, Темпър, едно предупреждение. Внимавай как говориш на богове, смъртен, че… — изкикоти се — да не се докачат.

— Да се докачат… хъ.

Обърна се да си тръгне, но Сенкотрон отново изтропа с бастуна по камъните.

— Е? Това ли е?

— Какво да е? Кое това?

— Само това ли имаш да кажеш? Това е изключително важна сцена, тлъст глупак такъв! Точно оттук всичко наистина, реално, най-после започва! Тъй че изстискай ейла от мозъка си, смъртен, и кажи нещо достойно за своя вид. Стоиш пред бог! Изрази витиеватото си красноречие за цялото грядущо поколение! Бъди дълбок!

— Дълбок… хъ. — Темпър помълча дълго, загледан в калдъръма. А после вдигна покритата си с шлем глава, обърна се към Сенкотрон и изръмжа: — Да ти го натикам в гъза.

Сестра Опровержение гледаше мъжа, който се провираше през руините на някогашната порта на цитаделата. Не беше особено висок. Нямаше яките издути мускули, присъщи за войник, макар ясно да се виждаше бял белег, пропълзял от едната страна на челюстта му до откъснато ухо… не приличаше на срез от меч обаче. „Нещо го е захапало. Щеше ли сестра Благоговение да види това? Бивен на Джагът? Едва ли.“ — Не, нищо особено нямаше у този мъж. Нищо, което да обясни непокорството му, дразнещата му съпротива на волята и гласа на Разводнените.

Това скоро щеше да се промени, разбира се. Вражеският командир току-що бе направил фатална грешка, като се бе съгласил на тези преговори. Защото кръвта на сестра Опровержение не беше разводнена и този мъж скоро щеше да открие силата в гласа на чистокръвна Форкрул Ассаил.

Опушените напукани стени на цитаделата бяха доказателство за усилието, положено от командирите на Разводнените да приключат с тази обсада. А близо хилядата гниещи трупа, нападали в мъртвата полоса под тези стени, бяха свидетелство за дивашката решимост на Изповяданите. Но всеки щурм дотук бе завършил с поражение.

„Да, врагът се е справил добре. Но нашето търпение е на изчерпване. Време е да се приключи с това.“

Глупакът беше без охрана. Излизаше сам — не че беше важно, но можеше да накара собствените му телохранители да го съсекат. А сега щеше да го накара сам да посегне на живота си, тук, пред ужасените погледи на войниците му по бойниците горе.

Вражеският командир мина през и покрай труповете, стигна на десет крачки от нея, спря, изгледа я с любопитство и каза на коланси: