Стивън Ериксън - Сакатият бог

Усети смушкването с лакът и си представи, че е в трюма на кораб, подмятан от тежки вълни. Когато смушкването се повтори, си помисли за пиянски нощи — че е паднал под маса и нечий ботуш го подритва. При третото смушкване — по-силно този път, раздразнено или нетърпеливо — изруга тихо. Но нещо бе слепило устните му, тъй че ругатнята излезе на стон.

Реши, че е време да отвори очи.

Това се оказа трудно: клепачите му бяха като залепнали, защипаха жестоко щом примига. Сумрак, размътени фигури, нещо като лице, зареяно над него. Въздухът миришеше на развала. Вкусът в устата му бе на стара, много стара кръв. И още нещо имаше. Горчиво. Вкусът на провала, реши той.

— Ставай.

Друга фигура, този път коленичила до него. Мека длан се притисна до лицето му — но брадата му бе корава и изстърга под дланта и тя се отдръпна. Но веднага след това се върна, толкова корава, че сякаш го зашлеви.

И някаква жена каза:

— Нямаме време. Вратата е отворена. Някои тъдява ги усещат тия неща.

Първият глас рече:

— Отровата вече не действа. Отдавна. Но дълго не се е движил.

— Пазачът трябваше да…

— Заскитал се е из лабиринтите сигурно. Късмет имаме.

— Просто ми помогни да го вдигнем, става ли?

Ръце под мишниците му, пъшкат — и той усети, че се отлепва от каменния под, само петите му останаха долу. Последва внезапна болка в кръста и краката, докато се мъчеха да го вдигнат. Не можеше да си спомни да е бил толкова тежък… беше ли изобщо толкова тежък?

— Изправи се, проклет да си — не мога да те крепя така.

— А какво мислиш че ми беше на мене? — попита жената до него. — Всичките ми кокали пращяха под него.

Болката го жегна остро в краката, той изруга, залитна и…

— Така, сега стъпка назад — облегни се на стената. Добре, точно така. Сега ме погледни, идиот с идиот. Погледни ме и се сети, че ме познаваш.

Беше тъмно, но успя да различи лицето на мъжа. Взря се във впитите в него очи и се намръщи.

— Как се казвам? — попита мъжът.

Той облиза сухите си устни, преглътна и успя да каже:

— Познавам те. Ти си… Б-б-б… Бух.

— Бух? — Мъжът се обърна към жената. — Казва, че съм Бух.

— Да го зашлевя ли още веднъж?

— Бррр. — Примига към жената. — Бух и Бррр. А, сетих се. Вие ме напихте. Прецакахте ме. Къде са ми гащите?

Оттласна се от стената, изгледа кръвнишки мъжът и жената и с удоволствие видя как двамата отстъпиха назад.

Бяха в някакъв коридор и вдясно от него имаше дървена врата, отворена, и зад нея се виждаше мръсен дом, а от него лъхаше на студ, вмирисан на застояла вода и на смет.

Мъжът заговори бавно, като на дете.

— Гащите ти са на задника ти.

— Да бе, вярно. А къде са ми ножовете?

— Изгубил си е ума — каза жената. — Не че имаше много голям поначало, но вече съвсем го няма. Безполезен е — Котильон ни излъга. Просто искаше да не му се пречкам, затова ме прати да се вихря като вещица… за едното нищо!

— За ума съм съгласен — каза мъжът и скръсти ръце пред гърдите си. — Обаче другото…