Стивън Ериксън - Сакатият бог

Бадале зяпна, изведнъж затаила дъх, докато Рутан Гъд и Садик пълнеха опърпаната торба. Нещо накара Садик да вдигне глава и погледите им се срещнаха.

— Бадале? Какво?… Какво каза той?

Тя се мъчеше да си поеме дъх, да проговори. Нещо свирепо и диво закипя в нея. Падна на колене, дръпна торбата от малките ръце на Садик. Изсипа отново нещата и ги зяпна в почуда.

— Бадале?

Капитанът се беше отдръпнал, стъписан от страстта в жеста й, но мълчеше.

— Бадале?

— Садик… тези неща… това са играчки !

Той вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло и издаваше неподправено, отчаяно изумление. После изумлението се счупи и тя видя, че е готов да заплаче.

„Съжалявам. Бях… забравила.“

А погледът на Садик се върна на пръснатите по земята неща. Той посегна да пипне едно — снопче вързани с конци пера — и дръпна рязко ръката си.

— Играчки — прошепна Садик. — Те са играчки.

Капитанът се изправи и се отдръпна. Тя погледна в тъмните му очи и видя ужаса в тях, и разбра. „Да, това изгубихме.“

— Ей сега, капитане — промълви Бадале. — Ей сега. Само… още малко. Моля ви.

Той кимна и отведе възрастните настрана и макар да личеше, че са объркани и че имат въпроси, никой не каза и дума.

Бадале клекна срещу Садик. Взря се в нещата безпомощна. „Аз… не помня.“ Но когато посегна да вдигне някакво копче, когато се поколеба и погледна Садик, той само кимна, че може да го вземе и да си поиграе.

На трийсетина крачки от тях, потен от изгарящия зной, Рутан Гъд стоеше и гледаше, останал само с адюнктата. С няколко кратки, трудно изречени думи бе обяснил усещането си за станалото току-що.

Не беше честно. От всички престъпления, които бе видял през невъобразимо дългия си живот… „това надвишава всички. Изражението й. И на момчето, когато му го каза. Тези жалки боклуци, носени като съкровище — и не са ли съкровище?“ Най-сетне избърса очите си с ръка и рече:

— Говорихме за убийства на богове със странно безразличие, почти с гордост — а какво ни показаха те? Адюнкта, какво сме ние, когато убиваме невинността ?

Тавори пресекнато пое дъх и каза:

— Ще се даде отговор.

Видя я как стегна рамене и пое бремето. Видя изумителния кураж в начина, по който вдигна глава, отказвайки да извърне очи… „Две деца, които се опитват да си спомнят какво е да си играеш. Адюнкта, не прави това. Не можеш да понесеш повече…“

Чуха стъпки и се обърнаха.

Т’лан Имасс.

— Един от дезертьорите ни — изсумтя Рутан Гъд.

— Ном Кала — отвърна привидението. — Вече на служба на Падналия, Древен.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита Тавори.

— Адюнкта. Трябва да продължите още една нощ — не може да спрете тук. Не може да се предадете. Още една нощ.

— Възнамерявам да продължим толкова нощи, колкото можем, Ном Кала.

Т’лан Имасс мълчеше и ги гледаше.

— Не искате да се предадем — разбираме това, Ном Кала — каза Рутан Гъд. — Ние сме последната надежда на Падналия.

— Войниците ви се предават.

— Тях не ги интересува култът към Сакатия бог. Не искат да дадат живота си за кауза, която не разбират. Това объркване и тази неохота отслабват духа им.

— Да, Древен. Тъкмо затова трябва да има още една нощ поход.

— А след това? — попита адюнктата. — Какво спасение ще ни донесе следващото утро?

— Седемте Умиращи огъня ще се постараем да съживим Телланн — отвърна Ном Кала. — Започнали сме приготовленията си за Ритуал на отваряне. Щом сътворим портал, ще преминем през него до място, където има вода. Ще напълним буретата и ще ви ги донесем. Но ни трябва още един ден.

— Вие сте само седем — каза Рутан. — В тази пустиня не е достатъчно.

— Ще се справим, Древен.

— Щом казваш.

— Да, казвам. Сега уведомете войниците си. Още един преход.

— За да стигнем до спасението — каза адюнктата.

— Да.

— Добре, Ном Кала.

Т’лан Имасс им се поклони, обърна се и закрачи обратно през лагера.

Адюнктата въздъхна.

— В твоя явно дълъг живот, капитане, хвърлял ли си някога зарове с Т’лан Имасс?

— Не. Бях убеден, че е благоразумно от моя страна.

— А сега?

Рутан Гъд поклати глава.

— Те са ужасни лъжци.

— Все пак съм благодарна за желанието им да помогнат.

— Не ни е нужно, адюнкта. Не ни трябва помощ, за да продължим напред.

— Нима?

— Да. — Посочи Бадале и Садик. — Днес ще обиколя сред бойците, адюнкта, защото имам да им разкажа нещо. За две деца и торба играчки.

Тя го погледна.

— Тези деца ли?

Той кимна.

— Да. Тези деца.