Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Да, ще се съглася с теб, че той разбира едно-друго за страданието. И вие също. Просто не виждам утехата в споделянето му.

— Ако не утеха, тогава намери сила .

— За да продължа да понасям това страдание? За какво?

„Да, Ном Кала, за какво? Имаш ли отговор? Има ли някой отговор?“

— Когато най-сетне стигнеш другата страна на тази пропаст, смъртен, и се вкопчиш в ръката на Падналия, задай му въпроса си.

Той се усмихна горчиво.

— Адски умно.

И отново затвори очи.

Тя продължи напред, притеснена и натежала от злочестина. „Ние, Т’лан Имасс, сме виждали цивилизации да се издигат и да пропадат. Виждали сме земи да умират и да се възраждат. Виждали сме морета да се пълнят и сме вървели по изсъхналите дъна на древни моря. Били сме свидетели на безчет борби на живота. От самотното същество, страдащо в последните си мигове, до хилядите, умиращи в един мразовит сезон.“

„И какво сме научили?“

„Само, че животът е цел сам по себе си. И че там, където има живот, ще има страдание. Има ли смисъл в това? Достатъчно основание ли е съществуването?“

„Аз съм Необвързана. Свободна съм да виждам — и какво виждам?“

„Виждам… нищо.“

Напред, в авангарда на колоната, видя няколко души. Изправени. Будни. „Сега трябва да намеря достойна лъжа. И ако името ми трябва да бъде прокълнато с последния дъх на тези човешки същества, така да бъде. Престъплението ми беше надеждата. Наказанието ми е да видя как се проваля.“

„Но Т’лан Имасс са понасяли това наказание дълго, а провалът на надеждата си има име. Нарича се страдание.“

— Думите — каза Бадале и погледна адюнктата в очите. — Намерих сила в думите. Но тази сила си отиде. Нищо не ми е останало.

Мама се обърна към приятелите си, но не отвърна нищо. Нямаше почти никакъв живот в простоватото й лице и безизразните й очи и тази гледка нарани Бадале някъде отвътре. „Имах стихове за теб. Но си отидоха. Пресъхнаха.“

Единият мъж почеса брадата си и каза:

— Дете… ако силата ти се върне… някой ден…

— Не е от онзи вид сила — отвърна Бадале. — Отиде си, може би завинаги. Не знам как да я върна. Мисля, че е умряла. — „Аз не съм надеждата ви. Не мога да съм. Трябваше да е обратното, не разбирате ли? Ние сме деца. Деца и нищо повече.“ — Богът, който е умрял тук. Било е същото.

Мама се намръщи.

— Можеш ли да обясниш това, Бадале?

Тя поклати глава.

Другият мъж — с тъжните очи — проговори:

— Какво можеш да ни кажеш за този бог, Бадале?

— Разпаднал се е.

— Просто сам се е разпаднал или някой го е разпаднал?

— Убиха го вярващите му.

Мъжът реагира все едно, че са го зашлевили през лицето.

— В песента на Елитрите е — продължи тя. — Богът поискал да даде на хората си един последен дар. Но те го отказали. Не искали да живеят с него и затова го убили. — Сви рамене. — Било е отдавна, във века, когато вярващите убивали своите богове, когато не им харесвало това, което им казвал богът. Но сега е различно, нали?

— Да — промърмори брадатият. — Сега просто ги пренебрегваме до смърт.

— Не боговете пренебрегваме — каза жената, която стоеше до мама. — А само даровете им на мъдрост.

— Стига да е достатъчно дълго, боговете просто увяхват и умират — каза другият мъж. — Повече време отнема, но все пак в крайна сметка си е убийство. И също толкова зли сме със смъртни, които имат дързостта да казват неща, които не искаме да чуем.

Мама погледна Бадале в очите и попита:

— Този град — Икариас — кой живее в него?

— Само призраци, мамо.

Садик бе седнал на земята и вадеше нещата си, но при споменаването на Икариас вдигна очи към нея и посочи брадатия.

— Бадале. Аз видях този мъж. В кристалните пещери под града.

Тя помисли и сви рамене.

— Значи не са призраци. А спомени.

— Замръзнали завинаги. — Брадатият изгледа момчето, след това се обърна към мама. — Адюнкта, те не могат да ти помогнат. Погледни ги — умират също като нас.

— Едва ли можем да се справим по-добре от тях — каза другият.

Мама се поколеба и кимна примирено.

„Това не трябваше да е така. Какво не виждам? Защо се чувствам толкова безпомощна?“

Брадатият продължаваше да гледа Садик. После каза:

— Върнете ги да спят, адюнкта. Всичко това е твърде… жестоко. Слънцето и горещината имам предвид.

— Лостара…

— Не. Аз ще ги заведа, адюнкта.

— Добре, капитане. Бадале, този мъж, Рутан Гъд, ще ви заведе.

— Да, мамо.

Капитанът се наведе към Садик и каза хрипливо:

— Я дай да ти помогна с тези играчки, момче.