Стивън Ериксън - Сакатият бог

Уругал беше надраскал на земята седем символа. Запосочва ги един по един и заговори:

— Консорт. Тази, която ни е позната. Жетваря — има две лица. Едното мъж. Едното жена. Рицар, за него говорихме. Седемте огъня, Необвързаните — ние, Т’лан Имасс засега, но това ще се промени. Сакатия, онзи, чийто ум трябва да изпълзи и да послужи на святия живот вътре в него. Прокажения — онова, което е едновременно живо и мъртво. Глупака, заплахата отвътре. Тъй че всички, но Рицарят ходи сред смъртните да ни пази. Тук. Сега.

Ном Кала огледа символите.

— Но, Уругал, всички те умират.

— И няма вятър, който да ни понесе — рече Бероук. — Не можем да отпътуваме към онова, което е напред.

— Тъй че не можем да им дадем надежда.

Калт Урманал изсумтя, щом чу заключението на Уругал.

— Ние сме Т’лан Имасс. Какво знаем за надеждата?

— Значи ли това, че сме изгубени? — попита Ном Кала.

Другите се смълчаха.

— Мисля си нещо — рече тя. — Както казва Калт, ние сме същества без надежда. Не можем да им дадем онова, което предадохме толкова отдавна. Тези смъртни ще умрат, ако не можем да ги спасим. Оспорва ли някой от вас това?

— Не — отвърна Уругал.

— И така… — Ном Кала пристъпи напред и с костеливото си стъпало заличи драскулките в пръстта. — Домът на Вериги ще умре.

— В друг век ще се събуди отново.

— Ако трябва да сме ние… а искаме да сме ние, нали? Ако трябва да сме ние, Необвързаните, тогава нямаме избор. Трябва да идем при адюнктата.

— И да й кажем какво? — попита Уругал.

— Ами… трябва да я излъжем.

Дълго време никой не проговори.

Ном Кала пак погледна към лагера и каза:

— Нека се опитаме да откраднем още един ден.

— За какво ни е още един ден?

— Казва ли ти някой, Уругал Втъкани. Понякога надеждата се ражда от лъжа. Така да бъде. Пред нея ще излъжем.

Очите на Рутан Гъд проследиха Лостара Юил, докато тя се приближаваше към адюнктата. Двете застинаха загледани на изток, опълчили се на безжалостното утро. Рутан се зачуди какво ли държи Тавори на крака. Всяка нощ тръгваше на път, крачеше неуморно и само със силата на волята си влачеше след себе си цялата армия. Щом тя не залиташе, нямаше да го направят и войниците след нея. Беше се превърнало в сражение, в мълчалива война. „И тя я печели. Всеки труп, останал зад нея, е доказателство за това.“

„Но колко дълго още може да издържи? Погледни това изгряващо слънце, адюнкта, и пустотата под него. Понякога, когато хората говорят за враждебни, убийствени места, не е просто приказки. Понякога всичко е вярно и предупрежденията са искрени. Има места, които убиват. И ние сме в едно от тях.“

— Какво си казват според теб? — попита Сканароу.

Той я погледна отгоре, очите му бяха тъжни.

— Спи, обич моя.

Тя отпусна отново глава върху твърдата земя и затвори очи.

„Не остава много. А вече е твърде късно — не мога да те спася.“ Зачуди се дали ще излезе сам от тази пустиня. Един оцелял, оставил зад себе си шест хиляди трупа. Проклет меч Отатарал в едната ръка за деня, в който щеше да му потрябва. „Да, Рутан Гъд, било е армия от един мъж и преди. Ето го пак.“ Вдигна очи към двете жени, застанали на двайсетина крачки напред, и се намръщи. „Лостара — тя е обсебена от бог. Прави ли я това по-корава? Кой знае? Но изглежда в по-добра форма от Сканароу. И от адюнктата също.“

— Моля те, легни до мен.

Рутан трепна. Почеса брадата си.

— Ей сега.

— Скъпи…

— Момент.

Стана и тръгна към Тавори и Лостара.

И да разговаряха, беше без думи. Адюнктата чу стъпките му и се обърна.

— Капитане. Ледената броня, която сътвори…

— Не тук, адюнкта. Нищо не действа тук.

Очите й помръкнаха.

— Но вие ще… устоите.

Лостара Юил се покашля.

— Рутан, Т’лан Имасс ти се кланят. Титулуват те Древен .

— Не съм бог, Древен или не, Лостара. Съжалявам. Нямаше да е лошо обаче ако бях, нали? За всички нас. Просто да бях… извън това. Т’лан Имасс ще се справят, когато…

— Ти също — прекъсна го адюнктата. — И все пак не си бог.

— Не избираме кой ни ражда.

— Точно така. Кои са родителите ти?

Той се почеса енергично по брадата.

— Адюнкта, важно ли е? Възможно е тази пустиня да не ме убие. Също толкова вероятно е да ме убие.

— Ти ще стигнеш до града с кладенците.

— Нима? — Рутан поклати глава. — Позволете да бъда честен с вас. Не мога дори да си представя как са стигнали толкова далече тези деца. Какво казва Бадале? Преди десет дни? Но Икариас е на две, дори три седмици поход оттук.