Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Не вярваш ли в силата да се прави добро? Да се прави каквото е редно?

— Крепостта на Зверовете иска възмездие. Иска да възстанови баланса на избиването. Колкото и кърваво да се окаже това, поне виждам логика в него. Но се боя, че е твърде късно. Техният век вече е отминал.

— Ние ще докажем лъжата в думите ти, човеко.

— Не, няма. Защото, Форкрул Ассаил, вие ще се провалите, а с провала си проваляте и своите съюзници и за тях злочестината просто продължава безкрайно. Единственият край на трагедията на зверовете ще дойде от ръцете на хората — а Вълците бих посъветвал да проявят търпение. Нищо повече няма нужда да правят, защото ние, хората, ще се самоунищожим. Може да отнеме повече време, защото сме много, но в крайна сметка ще успеем, защото сме много усърдни. Колкото до вашия вид — вие дори не сте от значение.

— Извади ножа си, човеко. На колене.

— Съжалявам, не те чух.

Тя примига.

— Извади ножа си!

— Чувам само шепот. — Той извади малка дървена карта. — Аз съм Гъноуз Паран. Войник бях в малазанската армия, морски пехотинец по-точно. Но после станах Господарят на Драконовата колода. Не съм се молил за титлата и дълго време не разбирах истински ролята. Но вече започвам да я схващам. — Вдигна картата. — Тук отива гласът ти. Това е друго селение, където единствените неща, които те чуват — или по-скоро се покоряват на волята ти, — са насекомите и червеите в калта. Те са объркани. Не знаят какво е нож . Не знаят дори как да коленичат.

Сестра Опровержение пристъпи напред.

— Тогава ще те убия със собствените си ръце…

Той сякаш се наведе назад — и изведнъж изчезна. Картата падна и изтропа върху камъните. Тя се пресегна и я вдигна. Образът бе само няколко груби драскулки, намек за земя, ниски растения… и там, смътно в сумрака, стоеше мъжът. Махна й с ръка и в ума си тя чу гласа му.

„Ела, Форкрул Ассаил. Каня те да се сразиш с мен тук. Не? Е, колко глупаво от моя страна да си помисля, че си толкова глупава. В края на краищата трябва само да изляза от това окаяно място и да те оставя пленена — и ще мине много, безкрайно много време, преди да намериш пътя обратно. Добре. Вече се срещнахме. Вече сме врагове, които се познават един друг, както трябва да бъде.“

„Не можеш да поробиш армията ми. Ако искаш да ни победите, ще трябва да го направите по трудния начин. А, между другото, малкият ни разговор ми беше забавен. Мисля, че вече те разбирам по-добре, отколкото ти мен, което е предимство и смятам да го използвам. А, ако можеше да видиш изражението си…“

Тя счупи картата на две и хвърли парчетата на земята. Обърна се бясна и закрачи към чакащите я офицери.

— Призовете брат Гроб. Съберете легионите. Ще сложим край на това!

Един от Разводнените пристъпи боязливо напред и се поклони.

— Чиста, трябват ни подкрепления…

— И ще ги имате. Ще поддържаме този щурм — не им давайте отдих. Брат Гроб чака с легионите си. Ще съдера кожата на онзи човек и ще я закова на стената на тази цитадела.

Разводненият се ухили.

— Ценен трофей, Чиста.

Тя се обърна отново към крепостта и прошепна:

— Ще го имам. Защото мога.

— Глупак — скастри го Ното Бойл. — За малко да те спипа, нали?

Паран изтри калта от ботушите си.

— Намери Юмрук Бюд. Пригответе резервите. Няма да е лесно.

— Опита ли се да те изкомандва?

— Казах ти, бях подготвен за това. Но си прав, Форкрул Ассаил действат адски бързо. На косъм беше. Повече, отколкото ми харесва, но пък ги разстроихме. — Паран се усмихна на лечителя. — Имат двама чистокръвни вече. И още повече легиони.

— Всичко върви според плана ти, доколкото разбирам.

— Къде е Ормулогун? Трябва ми да довърши онзи офорт — в случай, че се наложи да духнем оттук.

Ното Бойл въздъхна и тръгна да търси имперския художник. Задъвка рибешкия гръбнак, докато не усети вкус на кръв.

Отново вървеше в съня си, този път навън и по стъпалата надолу до мазето, където я чакаше мъртъв приятел. Седеше на едно от буретата, които Анци наричаше „кисалети“ — едно от онези, където държаха труповете на проклетите сегюле. Не че вече бяха тук, но този буламач бе най-зловонната марината, които бе помирисвала в живота си.

Блупърл ли го беше направил това? Не можеше да си спомни, но… сигурно.

Той седеше и чистеше мръсните си нокти с нож.

— Пак ли спя? — попита Пикър.

— Аха — отвърна Блупърл. — Но казвам ти, Пик, не е много забавно да го въвличат човек така в сънищата ти.