Андре Мороа - Страната на хилядите желания

Скоро след тържествата по коронацията двамата секретари на канцлер Върлин поискаха разрешение да се върнат на Горната земя. Не се отнасяха лошо към тях, напротив, но момчетата искаха да видят отново родителите си. Те сигурно ги смятаха мъртви или изгубени в гората. Може би из цяла Франция бяха пратили полицаи да ги търсят. Трябваше да се приберат. Дълго се бяха колебали докато се чувствуваха полезни за съюза между лападундите и тънкофините. Безспорно чудесно беше, че двама братя, осиновени от двата народа, участвуваха в това дело. Вече всичко вървеше добре. Крал Шкембан и канцлерът му се разбираха отлично. Едмон и Тиери можеха да си заминат без угризения.

Самият канцлер Върлин разбра това. Каза им, като ги пощипна по ухото:

— Господа Дубъл, вие сте неблагодарници и изменници!

Но нареди да приготвят паспортите им. Беше така любезен, че им позволи да отидат за последен път в Лапабург и да вземат кораба от Лапапорт. Така, преди да напуснат подземните кралства, те хвърлиха последен поглед на страната, която бяха открили. Ето как изглеждаха паспортите им:

Пътуването до Лапабург беше много интересно. Крал Шкембан бе запазил там двореца си и прекарваше шест месеца в годината във всяка от двете столици. Родовете лапа не му бяха простили „измяната“, както те казваха. Професор Тулумба беше водач на партията „Чист лапа“, която искаше да възстанови абсолютната монархия и да спечели на своя страна сина на монарха. Професорът мечтаеше да короняса младежа под името Супершкембан II.

След няколко разговора Едмон и Тиери обаче разбраха, че повечето лападунди бяха доволни от новия режим. Бяха им оставили ежечасните яденета и почивки… Балоните им радостно плуваха във въздуха. Хората бяха щастливи. Едмон отиде на гости при стария си приятел, бившия канцлер дьо Лапдундан. Намери го спокоен и безгрижен в хубавата си лятна къща.

Господин дьо Лапдундан изпрати младите горноземци чак до Лапапорт с автомобила си балон. Разрушенията от войната не личаха вече. Позлатените куполи на пристанището блестяха на светлината на балоните. Пътуването с кораба бе истинска наслада.

В Град Горнозем Тиери попита един митничар:

— Къде са ескалаторите за Горната земя, моля?

— Имате ли паспорти?

— Ето ги.

Човекът дълго се взира в паспортите, после каза:

— Добре, ще ви заведа.

Накара ги да заобиколят гарата, където бяха пристигнали. Видяха свод, подобен на тунел, затворен с желязна преграда. Митничарят натисна едно копче, преградата се вдигна, появи се един служител. Чу се бръмчене на мотор и двамата братя видяха пред себе си стълба като тази, с която бяха дошли.

Служителят се доближи до гишето и извика:

— Двама горноземци… Двама.

Той не смееше вече да прибави както някога: „Един дундьо… един клечо…“ Разграниченията по тегло бяха премахнати по цялата Долна земя.

Изкачването им се стори безкрайно. Сърцата на двете момчета биеха много силно. Как щяха да заварят родителите си? И как щяха да се върнат от Фонтенбло в Париж? Във Франция са нужни пари, за да пътуваш. Най-сетне те зърнаха над себе си, много високо, бяла светлина, която постепенно се засили и освети целия тунел. Това беше Горната земя.

Момчетата се затичаха като луди през голямата пещера, осветена от електрически глобуси и се озоваха в подножието на скалата Близнак. Внезапно, за голяма тяхна изненада чуха съвсем ясно:

— Ху! Ху! ХУУ! Ху!

Беше гласът на баща им.

Без да се уговарят, те извикаха едновременно с все сила:

— Ху! Ху! ХУУ! Ху!

Никога не можаха да кажат как се изкачиха по комина, образуван от двата блока на скалата Близнак. Изкатериха се къде по гръб, къде с ръце, къде с крака, като единият буташе другия или го теглеше нагоре, задъхани, отмалели, но очаровани. След десет секунди главите им се подадоха над скалата и те видяха под нея баща си, който малко нетърпелив, но все пак спокоен, им каза:

— Ах, ето ви най-сетне!… Бях започнал да се тревожа…

— Но татко, нима си ни чакал цели десет месеца!? — учуди се Тиери.

— А, не — засмя се господин Дубъл. — Не десет месеца, но поне един час.

Защото времето в Подземните кралства, където няма нито слънце, нито луна, върви седем хиляди пъти по-бързо, отколкото на Горната земя.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5741

Издание:

Андре Мороа. Страната на хилядите желания

Издателство „Отечество“, София, 1980