Андре Мороа - Страната на хилядите желания

— Прав е донякъде все пак — каза Тиери на брат си.

И те се скараха, както някога горе, на земята.

На другия ден стана известно, че партията на лападундите е спечелила. В селата много жители бяха гласували за Благофин, но в Клечоград се бе наложил Върлин.

Едмон и Тиери страшно се забавляваха през следващите седмици. Паспортите и всички формалности около тегленето бяха премахнати. Сега лападундите можеха свободно да прекосяват Жълто море. Пристигаха със стотици в Клечоград. Носеха със себе си веселие и добро настроение. Тъй като им беше разрешено да запазят предишните си обичаи, специални ресторанти и дори сладкарници бяха открити, за да им се сервира ежечасно ядене.

В началото възрастните тънкофини наблюдаваха с такъв ужас тези новости, че в столицата бе създаден квартал Лападунд, където трябваше да живее всеки, който тежи над петдесет килограма. Но той така се прочу, че стана опасно.

Братята Дубъл напуснаха дома на господин Благофин и наеха малък апартамент в лападундския квартал. Много тънкофини канеха приятелите си на вечеря в някой ресторант там. Бяха създадени институти за пълнеене и лекари гарантираха „едно кило на седмица, един лападунд за три месеца“. Сега при тънкофинките беше на мода пълнеенето. Жените, които не успяваха да увеличат теглото си, носеха огромни рокли, издути с обръчи. В театрите се играеха лападундски пиеси. Тази лудост достигна връхната си точка, когато, три месеца след плебисцита бившият крал Шкембан пристигна в Клечоград.

Той пътуваше като обикновен гражданин, но тънкофините бяха толкова доволни да видят един крал и при това толкова дебел, че го приветствуваха като владетел. Когато влезе в операта, публиката пожела да бъде изсвирен химнът „Шкемб“ от Грабски Корсадунд. Господин Върлин и кралят се показаха заедно в една ложа и бяха посрещнати с бурни овации.

Възрастните тънкофини бяха тревожни. И с основание, защото когато другия месец се състояха избори за депутати в двете страни, лападундите получиха мнозинство. Председател на Камарата стана един лападунд. Навсякъде в държавните учреждения и в частните промишлени предприятия лападундите заемаха най-хубавите постове. Отначало тънкофините им се подиграваха, че са бавни, лениви и неточни. Сега в много случаи и особено за ръководни постове предпочитаха лападундите, заради доброто настроение, издръжливостта и здравите им нерви. Дори в министерството на слабеенето Тиери видя брат си Едмон, когото той бе настанил там, да се издигне до първи секретар, докато самият той беше втори.

Една сутрин момчето за втори път се осмели да зададе въпрос на президента Върлин:

— А как ще постъпите сега, господин президент?

— Защо? — изненада се господин Върлин.

— Как ще управлявате страната, която става все по-лападундска?

Господин Върлин подръпна весело ухото на Тиери.

— Ха-ха! — засмя се той. — Вие сте наивник и хлапак!

На другия ден бели афиши с кръстосани над тях флагове на двете страни оповестиха:

„1. Крал Шкембан става крал на Обединените кралства Лападундия и Тънкофиния.

2. Министерството на слабеенето се премахва и президентът Върлин става канцлер на Обединените кралства.

3. Крал Шкембан няма да има никаква власт и конституцията на тънкофините остава непроменена.“

Новината бе посрещната общо взето добре. В знак на пълно помиряване бе решено тържествата по случай коронацията да бъдат устроени на острова, причина за толкова беди.

Оставаше обаче да се реши един проблем, който никой не смееше да повдигне, толкова сериозен беше той: какво име щеше да носи занапред островът? Победителите тънкофини не можеха да го наричат Дундофин. Кралят не можеше, без да се опозори да приеме името Финодунд, тъй дълго отричано от прадедите му и ненавиждано от половината му поданици.

Президентът Върлин отговаряше на всички въпроси:

— Да разчитаме на мъдростта на негово величество.

Кралската яхта отплава за коронацията, без да бъде поставен този въпрос. В официалните документи грижливо бе избегнато назоваването на острова. Когато се доближи до брега, владетелят видя, че той целият бе отрупан с цъфнали праскови, чиито розови вълни заливаха хълмовете. Кралят дълго съзерцава този пейзаж с големите си притворени очи. До него канцлерът и министрите чакаха да проговори.

— А дали да не го наречем Розовия остров? — промълви той.

— Ваше величество — каза канцлерът Върлин, — никога досега не ми беше хрумвало това… Аз съм глупав и виновен.