Катрин Кер - Магия за мрак

В средата на шестоъгълника си представи тялото на Аластир така, както го видя на разсъмване, сетне изпрати съзнанието си назад във времето, като отначало просто си спомни как е изглеждала стаята на светлината на свещите. Само за секунди истинският образ замени въображаемия, тъй като убийството беше извършено съвсем скоро. Видя как русокосият чирак коленичи да пази при главата на господаря си. Той гледаше как Аластир потръпва и се гърчи в транса си. Устата му беше изкривена в лека, ужасяваща усмивка; сетне ръката му се плъзна към колана и изтегли кинжала. Забави се известно време, сякаш се наслаждаваше на мига, сетне многократно заби острието в сърцето на безпомощния мъж. Тъй като не му се щеше да гледа ударите, Невин прекрати видението и оттегли звездата в себе си.

— Ето значи неочакваната помощ, която получих, така ли? Този би трябвало да е човекът, който е взел книгите и други обредни предмети. Стига, разбира се, Аластир да ги е носил със себе си.

Свити в ъгъла, Дивите закимаха да покажат, че Аластир е пътувал с всичкия багаж, който обикновено придружава един черен майстор. Бяха жалки подобия на духчета, разкривени и деформирани под въздействието на Аластир.

— Но е оставил кадифето. Да не е бързал, защото сме идвали?

И отново те кимнаха утвърдително.

— Затова ли не е убил Камдел?

Поклатиха отрицателно глави. Едно черно гномче с щръкнали навън зъби легна на пода и се направи, че се свива от страх, докато друго застана над него, вдигнало нагоре подобната си на животинска лапа ръчичка, сякаш държи нож. Сетне показа с пантомима как коленичи, прибра ножа в ножницата и потупа другото гномче нежно по рамото.

— Адове и пъкли! Да не искате да кажете, че се е съжалил над Камдел?

Те кимнаха тържествено в знак на съгласие.

— Я виж ти, не бих го допуснал! Е, приятелчета, това не е ваша работа. Скоро ще се отървете от тези отвратителни форми. Помогнете ми да извърша ритуалите по пропъждане, а после можете да ходите при кралете си.

Те подскочиха и усети радостта им, която се разля осезаемо, като вода, по него.

— Буден ли е? — попита Родри.

— Като че ли — Джил не звучеше много уверено. — Трудно е да се каже.

Родри влезе в помещението и се застави да погледне към Камдел, който лежеше върху леглото без риза. Беше мръсен и насинен, тук-таме имаше тънки корички от порязвания. После лордът отвори очи и ги вдигна предпазливо, сякаш очакваше Родри да му направи още няколко белега.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита Джил.

— Не — прошепна Камдел. — Вода?

През цялото време, докато Джил наливаше вода от една кана в чашата, Камдел не откъсваше широко разтворените си от страх очи от Родри.

— Слушай какво! Не ме ли помниш от двора? Аз съм Родри Мелуейд, по-младият син на Аберуин.

Като чу това, по устните на Камдел пробяга лека усмивка и той седна да вземе чашата с вода. Държеше я с две ръце, отпиваше по мъничко и оглеждаше стаята. Късното следобедно слънце падаше косо през прозореца и прашинките танцуваха в златистите снопове светлина. Доволен като дете, Камдел се усмихна при тази гледка. Родри усети у него да се надига отвращение и се отвърна. А какво ли щеше да стане, ако черните майстори бяха заловили неговата Джил? Щяха ли да постъпят по подобен начин с нея? Дълбоко в себе си даде тържествен обет, че ако е във властта му да освободи света от някой и друг майстор на черното изкуство, ще рискува живота си, за да ги стъпче като пълзящи насекоми.

— Родо, би ли повикал някой паж? — каза Джил. — Искам да донесе вода, за да се изкъпе.

— Да се изкъпя? — Камдел говореше като пиян. — Бих искал да се изкъпя.

Родри изпита облекчение, че има причина да излезе от стаята. Не обвиняваше в нищо Камдел, но не можеше да понася вида му.

Изпрати пажовете да изпълнят заповедта и отиде при Блейн на почетната маса. Разбира се, братовчед му пиеше медовина и за първи път в живота си Родри реши, че ще опита да не изостава от него. Блейн го гледаше леко усмихнат как отпива колкото може на една глътка.

— Помага — забеляза той. — Изтрива разни спомени.

— Така е наистина. Чу ли какво…

— … се е случило на Камдел ли? Чух.

Родри глътна още медовина. Нито един от двамата не отвори повече дума в продължение на часове.

В полите на Кум Пекл откъм западната му страна Саркин водеше уморения си кон по тясна пътека през борови горички. Бягаше слепешком на запад, търсейки изолирано място, където да се скрие за ден-два, но сега му хрумна, че ще е по-добре да не спира. Хората на гуербрета и, което беше по-лошо, Господарят на Ефира, щяха да го преследват. Чувстваше се страшно изморен, та се питаше дали няма да е по-добре да остави гуербрета да го обеси, отколкото да падне в ръцете на Черното братство. Те щяха да се постараят да умира в продължение на седмици.