Катрин Кер - Магия за мрак

Веригата му позволи да се приближи до масата, но ножът лежеше на другия й край, а тя беше дълга шест стъпки. Пресегна се през ръба й, протегна се, но не успя да стигне достатъчно далеч, за да легне върху нея; протягаше се колкото можеше, но единствено успяваше да докосне дръжката с върховете на пръстите си. Отвън до него достигнаха гласове и два от тях той разпозна: гуербрет Блейн и лорд Родри от Аберуин, дошли да видят какво е станало с Майстора на Кралската баня. Протегна се така, че го заболяха раменете. Добра се до дръжката, направи с два пръста движение, подобно на ножица, и я хвана, но когато започна да придърпва ножа към себе си, ръката му се сви от болка и бутна оръжието на пода. То отскочи в края на огнището и се озова далеч извън неговия обсег.

Плачейки на глас, с усилие пое въздух и се отпусна, тогава падна от масата и се сви в сламата. Защо не го уби Саркин? Може би господарят му е знаел, че иска да умре, и го е оставил да живее като последна гавра. „Блейн ще те обеси — си каза той, — защото ти открадна от Върховния крал.“ Залови се като последно утешение за надеждата, че скоро ще увисне на въжето на пазарния площад в Дън Хирейд. Гласовете отвън се приближиха.

— Само се моля да намерим Камдел жив — беше гласът на Блейн, който без съмнение искаше да си достави удоволствието да го обеси.

— И аз също — рече непознат глас. — Но искам да предупредя Ваша светлост, че може да е полудял.

— О, бедното момче! — гласът на Блейн беше изпълнен със съжаление. — Е, доколкото разбирам от теб, никой не може да го държи отговорен за станалото.

Камдел усети как главата му се отметна назад. Блейн нямаше да го обеси. Простено му беше и трябваше да живее с онова, което знае за себе си. Започна да крещи с цяло гърло, да се мята от една на друга страна. Смътно дочу хора да викат и тичащи стъпки, но продължи да крещи, докато накрая някой клекна пред него и го хвана за раменете. Вдигна очи и видя лицето на Блейн, разкривено от ужас и съжаление.

— Убийте ме — запелтечи Камдел. — В името на всички богове, моля ви да ме убиете.

Устните на Блейн мърдаха, но той не можеше да говори. Един старец с гъст бял перчем и пронизващи сини очи коленичи до гуербрета.

— Камдел, погледни ме — рече той. — Аз съм лечител и ще ти помогна. Само ме погледни, момчето ми.

Гласът беше толкова мил, че Камдел направи онова, което поискаха от него. Сините очи се разтвориха и изпълниха света, сякаш гледаше в езеро с бистра вода. Старецът сложи ръка върху рамото му, той усети в кръвта си да потича топлина, успокоителна, утешителна топлина, която накара всичките му сгърчени мускули да се отпуснат.

— По-късно ще говорим за онова, което ти се е случило, но засега няма нужда да си го спомняш.

Камдел се почувства замаян, стана му приятно и изпита желание да се смее.

— Вече забравяш, нали, момчето ми? Разбира се, че го забравяш. Знаеш само, че си много болен и ние ще ти помогнем.

Камдел кимна в знак на съгласие, мислейки си, че дългата му болест го е оставила трескав и объркан. Той се хвана за ръката на стареца и заплака от благодарност, че е спасен.

Още щом видя колко разстроен беше Камдел, Родри побърза да се измъкне заднешком от кухнята. Този човек беше полудял, съзнанието му беше разкъсано на дребни парченца, а парченцата — пръснати завинаги, или поне така смяташе Родри. Би понесъл гибелта на човек в сражение, но това страдание? Тръгна със свит стомах, докато не се озова пред главната порта, където пазеха двамина от войскарите на Блейн.

— Намериха ли го, милорд? — попита Комин.

— Да не съм те чул повече да ме наричаш така.

— Извинявам се, сребърен кинжал.

— Е, добре, наистина го намериха и намереното не е много привлекателно.

Комин потръпна.

— Изпратих няколко момчета да претърсят постройките — отбеляза капитанът. — Просто за всеки случай, да не би някой да се спотайва наоколо.

— Добра идея. А вътре влезе ли някой?

— Никой не желае да влезе, а не мога да заповядам на някого да свърши онова, което се страхувам да направя аз.

— Та нали имаш под свое командване сребърен кинжал. Доброволец съм. Не мога да позволя Блейн да го направи и да се изложи на кой знае какъв деомер.

Комин се поколеба, а после подаде на Родри щита си.

— Не знаеш какво ще намериш вътре, нали разбираш?

— Не зная — Родри намести щита на лявата си ръка. — Благодаря ти.

Той изтегли меча, а Комин ритна вратата и я отвори. Къщата беше голяма, около шейсет стъпки в диаметър, и като повечето къщи от този тип, нарязана като торта на малки клинообразни помещения, отделени едно от друго с плетени прегради. Родри пристъпи в помещение, което сигурно представляваше всекидневна, защото в нея имаше два дървени стола и резбован сандък под прозореца; на стената висеше дървена полица, а на нея с гордост бяха изложени три рисувани глинени чинии. По пода се стелеше такъв дебел слой прах, че зад себе си оставяше следи от стъпки.