Катрин Кер - Магия за мрак

Това пречупи отчаянието, то отскочи досущ скъсано след прекалено опъване въже. Рязко се обърна, очите й претърсиха стаята. Нямаше никого, но тя каза на глас:

— В името на Богинята, накрая винаги побеждава светлината!

Остана сама в стаята. Присъствието изчезна. Но откъде да знае дали няма да се върне да я мъчи, може би в сънищата й, когато ще бъде безпомощна. Разплакана, седна на ръба на леглото и стисна треперещите си ръце между коленете. Нейното възхвалявано изкуство в боя с меч нямаше да й помогне в тази битка. Тогава проумя, че като се е отказала от своята дарба за деомер, се е обрекла на безпомощност и че занапред непрекъснато ще бъде въвличана в необикновени неща, върху които няма да може да влияе, камо ли да ги управлява. Тогава си спомни за Невин и че той идва.

Много пъти бе виждала как старецът влиза във връзка с други майстори на деомера през сканиращия огън. Не знаеше дали това умение постигат само майстори, или и невежа като нея ще успее да го направи, но стана и отиде бавно до свещника. При този първи свой опит да използва деомер се почувства глупаво, сетне се засрами и накрая започна да се страхува, но се втренчи в огъня и помисли за Невин. За момент я завладя пустота, сетне почувства необикновен натиск, също като при внезапно забравено име и безпомощно ровене из съзнанието.

Страхът, че използва деомер, страхът от онова, което я дебнеше, растеше ли, растеше. Изведнъж си спомни онова, което винаги бе знаела — нейният ключ беше страхът, трябваше някакво силно чувство да срути стените в съзнанието й, които не й позволяваха да отиде по-далеч.

— Невин! — изкрещя тя. — Помогни ми!

И ето, видя как над пламъците на свещите заплава образът му; беше съвършено ясен образ, с вдигнати от изненада рошави вежди, с тревога в очите.

— Благодаря на всички богове, че ме извика — прозвуча гласът му в съзнанието й. — Опитвам се да стигна до теб от дни насам.

Звучеше така делнично, че тя се закиска едва ли не истерично.

— Опитай се да се успокоиш или ще загубиш образа — мисълта му прозвуча в съзнанието й със строг тон. — Трябва да се съсредоточиш, както при бой с мечове, дете. Ти знаеш как да събереш волята си в едно.

Когато й обърна внимание, тя осъзна, че наистина знае. Приличаше до голяма степен на студената, смъртоносна концентрация, която призоваваше по време на битка, докато противникът се приближава.

— Сканирах те по-рано и видях как онзи се отрови — продължи Невин. — Нищо чудно, че си така разстроена. Знаеш ли какво искат?

— Опала, който нося, или поне смятам, че нося. Високомерното копеленце непрекъснато си мени формата.

Той се засмя така весело, че тя почувства как страхът й изчезва.

— Наистина е опалът и трябва да призная, че понякога духовете, които се грижат за него, могат да са досадни. Трябва да знаеш, че той е нещо като талисман на добродетелите и те приемат донякъде прекалено сериозно тази гордост. Но кажи ми, да не те е тормозила сянката на мъртвеца?

— Не зная. Беше нещо. Призовах те, защото в ума ми се появяваха мисли и почувствах как някой ме дебне.

— Тогава не е той. Не се безпокой. Ще те запечатам. Върви да спиш и почивай, дете. Аз съм съвсем близо до Дън Хирейд.

Образът му изчезна. Джил наистина легна, но остави свещите да горят и сложи камата до възглавницата. Убедена беше, че няма да заспи, но внезапно се събуди в стая, изпълнена със слънчева светлина. Навън, в коридора, чу да си подсвирква паж и този прост, човешки звук й се стори най-красивата музика, която някога е чувала. Стана и отиде да погледне през прозореца. Върху хората, които се разхождаха, смееха се и говореха, струеше слънчева светлина. Сега не можеше да повярва в деомерските битки. Но знаеше, че е призовала волята си и е разговаряла с Невин чрез огъня. Потрепери, махна се от прозореца и побърза да се облече. Искаше да има хора наоколо.

Когато слезе в голямата зала, споменът за страха отстъпи в периферията на съзнанието й. Седнали на масите си, войскарите закусваха и се закачаха, а слугите бързаха напред-назад. Блейн беше в блестящо настроение и бъбреше с Джил, сякаш забравил за отровения непознат в града си. Висшите чиновници в двора му, шамбеланът, бардът, съветниците и писарите идваха и си отиваха, спираха се да кажат добро утро на своя господар и се кланяха тържествено на Джил. Блейн разчупи сладка питка с ядки и подаде на Джил парче с изискан жест. Зарадва се, като видя, че на закуска Негова светлост пие пиво, а не медовина.