Катрин Кер - Магия за мрак

Премина на второто си зрение и видя как собствената му аура пулсира немощно, като червеникав облак във формата на яйце, с леки черни линии. От нея висеше и се гърчеше като обезглавена змия скъсана връв от светлина. Съсредоточи се върху нея, започна да я изтегля в аурата си, сетне се сети за Камдел. Като държеше отворено второто си зрение, се изправи на крака, олюлявайки се, и загледа свилия се от страх лорд. Аурата на Камдел беше бледа и сгърчена около него. Ако изтеглеше повече жизнена сила от пленника, можеше да го убие, а той продължаваше да е полезен инструмент. Аластир седна с глава между коленете, погълна светлинната връв обратно в себе си и затвори второто си зрение. Трябваше да почине.

Точно тогава усети да го докосва мисълта на Саркин и да търси връзка с него. Яростта на чирака беше почти осезаема, връхлетя го като огнен прилив. Аластир издигна личните печати около себе си и приливът започна да отстъпва, сетне изчезна. Легна отново и заспа.

Разбира се, Саркин също сканира събитията в стаичката на Огуерн. Когато Аластир отказа да влезе във връзка с него, яростта му го накара да грабне тежка цепеница от дървата и да я запокити срещу стената. Лекото цвилене на коня му го накара да дойде на себе си. С усилие на волята успокои дишането, а заедно с него — и съзнанието си. Не можеше да направи нищо повече за брат си, тъй като се намираше на двайсет мили от Дън Хирейд. Добре подготвен в деомера майстор можеше да стигне дотам в светлинно тяло, но Саркин беше само начинаещ в този труден и опасен метод, а през града протичаше и река, опасна стихийна сила на етерно равнище, способна да разпилее на парчета неопитния пътник.

Но оставаше отмъщението. Изкушаваше се просто да яхне коня и да изостави Аластир, но знаеше, че сам не е достатъчно силен, за да спипа Джил. Поне още известно време трябваше да търпи господаря си, за да постигне отмъщение. С ужасяваща усмивка седна до огъня и отново я сканира. Нищо, че беше на двайсет мили от нея, той все пак разполагаше с някой и друг трик. Самата й деомерска дарба я правеше уязвима.

Тъй като Блейн настояваше да се отнася с Джил като със законната съпруга на любимия си братовчед, неговият шамбелан й даде голяма стая със собствено огнище, пищно бродирано легло и сребърни стенни свещници. Един паж й донесе гореща вода, тя се изми хубаво, изнесе купата навън да я вземе пажът, сетне залости вратата отвътре. Не беше свършила много работа този ден и не се чувстваше отпаднала — краткият бой с мечове я остави само напрегната, но не и изморена. Известно време се разхожда и гледа как светлината на свещите трепти по стените. Стаята, брохът бяха напълно тихи, но изведнъж изпита увереност, че не е сама.

Не чуваше нищо, дори я нямаше тънката разлика в звуковата среда на помещението, която би означавала, че още едно тяло поглъща звуците, но усещаше осезаемото присъствие на някой, който я наблюдаваше. Изтегли сребърния си кинжал и обиколи бавно стаята, чувствайки се пълна глупачка. Не откри дори и мишка в ъглите и рязко се обърна, но не видя друго освен светлини от свещи и сенки. Но някой беше там; знаеше, по-сигурно от всеки друг път, че я дебнат.

Пристъпвайки предпазливо, отиде до прозорците и отвори рязко капаците. Никой не се катереше по гладката каменна кула; тъмният двор далеч долу беше празен. Вдигна очи и видя звездите, голямото петно на Снежния път над себе си — светлина, но студена, безразлична към нея или към което и да е друго човешко същество в беда. Изведнъж изпита отчаяние, черна мъка сви сърцето й, сякаш нищо повече нямаше значение — честта, животът, дори любовта й към Родри; нищо, тъй като човекът бе само искрица светлина на фона на всеобхватната тъма, също като онези звездички с големината на точка, безразлични и жестоки. Облегна се на перваза на прозореца и усети как отчаянието я обхваща изцяло, изпивайки енергията и волята й. „Защо да се боря? — мислеше си тя. — Нощта винаги побеждава; защо да се боря с нея?“

Далеч на хоризонта, отвъд спящия град, като бледо сияние на черен фон се показваше последната четвърт на луната. Скоро тя също щеше да се потопи в тъмнината и да си отиде. „Но луната се връща — помисли си Джил, — тя изгрява пълна на връщане.“ Луната беше обещание на небето, тя идваше отново след тъмния цикъл, превръщаше се в голям сребърен маяк, хвърляше светлина върху всичко, върху добрите и лошите хора. „Но само за да избледнее отново“ — прошепна в съзнанието й някаква мисъл. Обаче тя дойде с чужд глас, не с нейния. Едва тогава осъзна, че се бори, сражава се с враг, когото не вижда, с оръжия, които не познава.