Катрин Кер - Магия за мрак

Саркин потрепери, довършвайки изречението в съзнанието си: тогава сигурно бяха Ястребите на Братството. Наполовина убийци, наполовина чираци, Ястребите служеха на Ръководния съвет на Братството и изпълняваха заповедите му. Не че то представляваше стегната организация, със свой правилник в точния смисъл на думата, но все пак трябваше да разполага със средства, за да се справя с предатели.

— А защо ще ни наблюдават? — попита той.

— Провалих се миналото лято, нали?

— Но Стареца не намери, че си сбъркал.

— Така е — Аластир се поколеба, искрено озадачен. — Тогава ще да е някой слуга на Невин, а? — отново се поколеба. — Отивам на тъмно да размисля по въпроса.

Когато господарят им се отдалечи, Еви вдигна поглед, наблюдавайки го замаян.

— Не се бой, малки братко — рече Саркин. — И този кестен ще извадим от огъня.

— Дали?

Саркин само сви рамене. Еви отново се загледа в огъня.

— Сканираш ли нещо? — попита Саркин.

— Не. Мисля си. Ще ми се никога да не се бях захващал с деомер.

— Какво? При всичката власт, която дава на човека?

— Така е. И си струва опасността.

Но Саркин схвана, че Еви изрича просто онова, което той би искал да чуе. И самият потъна в мрачни мисли, питайки се как би постъпил, ако Еви се окаже толкова слаб, че господарят му нареди да го убие.

Не беше сигурен дали щеше да се подчини.

— Е, заклех се да не се наемам в тази война — рече с прозявка Родри. — Тогава накъде ще тръгнем?

— Можем да отидем на изток, към Маркмур — отвърна Джил. — По това време от годината винаги има кервани, които отиват към Дън Хирейд.

— О, богове, до гуша ми е дошло от вонящи търговци и от още по-вонящите им мулета! Не съм възпитан за бавачка на куп обикновени търговци.

— Родо, та ти си пазил само два кервана през живота си.

— И два са ми много.

Джил хвана лицето му с две ръце и го целуна.

— Ако търсиш кръвопролитие, то в онези планини има разбойници. Затова на керваните им трябва охрана.

Напуснаха дъна на Инрик и тръгнаха на изток, по посока на Маркмур. Пътят се изкачваше непрекъснато нагоре в планината и те оставиха конете да се движат ходом. По-нависоко тревистите пасища отстъпваха място на нискостеблени борове, характерни за тази част на Девери. Докато яздеха през тъмната, смълчана гора, Джил внезапно си спомни за гривната в дисагите си.

— Родри? Докато бях на път за Инрик, ми се случи нещо дяволски странно.

Докато му разказваше, той все повече започваше да се притеснява, съгласявайки се с нея, че има нещо дяволски странно, след като амуницията на коня е била изоставена.

— Защо не каза на Инрик? — попита накрая той. — Конят може да е бил на някого от неговите съюзници.

— Прав си, по дяволите — усети студена тръпка по гърба си. — Защо ли? Аз… Ами… просто забравих.

Родри се обърна на седлото да я погледне.

— Дяволски е странно, че просто си забравила.

— Зная — тя потръпна конвулсивно. — Тук има пръст деомер. Смяташ ли ме за откачена, че го казвам?

— Само ми се ще да можех толкова лесно да пропъдя мисълта — той спря коня си. — Най-добре ще е да се върнем при Инрик и да му разкажем.

Джил се съгласи, но докато обръщаше коня си, сивото гномче се материализира на пътя пред нея. Дребното същество беше обезумяло, въртеше си очите от страх и им махаше с ръце да спрат.

— Какво има? — попита го Джил. — Не бива ли да се връщаме?

То поклати глава отрицателно толкова силно, че едва не падна.

— Какво е това? — попита Родри. — Гномчето ти ли?

— Точно така, и то не дава да се връщаме. Изпаднало е в ужас, Родо.

Гномчето изчезна, сетне се появи отново в полите на Родри. То се пресегна и го потупа, умолявайки го, по бузата. Той не можеше да го види, но усети докосването му.

— Е добре, Дивите ми спасиха живота веднъж — рече той. — Щом смята, че зад нас има опасност, готов съм да му повярвам.

Гномчето се ухили и го потупа по ръката.

— Освен това — продължи Родри — можем да предадем намереното от теб на тиерина в Маркмур.

Гномчето поклати отрицателно глава и го ощипа по ръката.

— Искаш да го задържим ли? — попита Джил.

То се усмихна с облекчение и кимна утвърдително. След това изчезна. Джил и Родри останаха така и за момент се спогледаха объркани.

— Я слушай — рече накрая той. — Нека само си извадя доспехите от дисагите. Ще ми се и ти да имаше.

— Смятам, че мога да си купя в Маркмур. След като Инрик постъпи така великодушно с твоя откуп, имаме пари.

— Имаме значи, а? А кой казваше, че сме останали почти без нищо?