Катрин Кер - Магия за мрак

— Няма повече, докато не ми покажете камъка. Тогава ще има още.

Духчетата се дематериализираха. Камдел трепереше, близо до кулминацията, но Саркин си дръпна ръката.

— После — прошепна той в ухото на играчката си. — После ще изпълним отново обреда. Накрая ще започне да ти харесва въпреки всичко. Голямо удоволствие ти доставих снощи.

Камдел го погледна, лицето му се разкъсваше между похот и отвращение. Аластир не им обърна внимание и коленичи отново пред кадифето.

В осветеното огледало се образуваха облаци, завихриха се и се превърнаха бавно в мрак. Усмихнат, той се приведе по-близо, а тъмнината започна да се избистря в ясни очертания: възвишения под нощното небе, кон, който стои вързан за колче до едно дърво. Под дървото крачеше напред-назад момче с меч в ръка. Не беше момче — това беше Джил, момичето воин, което провали плановете му миналата година.

— Камъкът — прошепна той. — Къде е камъкът?

Картината се приближи и се фокусира върху дисагите й.

— Хайде, покажете ми точно къде се намира тя.

Видението премига, сетне започна да се разширява, да се издига нагоре — и внезапно изчезна в ярка бяла светлина. Полуослепен, Аластир едва не падна върху огледалото, а едновременно с това се появиха и Дивите. От ужасените им лица предположи, че някой ги е прокудил. Значи над момичето бдеше човек с огромна деомерска власт и той можеше да предположи кой ще е.

— Господарят на Ефира — прошепна Аластир.

Гномчетата кимнаха, съгласявайки се с него, сетне изчезнаха. Той се отпусна на петите си и помисли дали просто да не се откаже от търсенето на камъка. Но беше работил години, намирайки информатори, залагайки капани, после изразходва толкова сили да омагьоса Камдел и да поддържа магията в продължение на седмици. Нямаше отново да бяга, не и преди да види камъка в ръцете си. Освен това миналото лято видя Джил в плът и кръв, когато заедно с прочутия си баща седяха в една елдидска кръчма. Тогава реши, че просто е имал късмет, но сега се убеди, че Властелините на люспите и корите са го насочили натам. След като я бе виждал, можеше да я сканира, а Невин нямаше начин да го открие. Вдигна очи и видя как Саркин наблюдава.

— Видях у кого е — рече му той. — И би трябвало лесно да я убием.

След няколко часа сън Джил се събуди на сутринта скована и натъртена. Слънцето стоеше високо на хоризонта и тя изпита необяснимо чувство на страх, защото много се е забавила. Поне Изгрев беше свършил сутрешната си паша. Даде му торба овес, сетне изяде права парчето хляб и сирене. Беше красив слънчев ден, но на нея й беше студено, сякаш я тресеше. Набързо прибра малкото си неща и Изгрев едва свари да доизяде последните зърна овес, преди да потеглят.

Тази сутрин пътят я отведе встрани от реката. Докато яздеше в тръс тъмните очертания на планините, които отделяха Ир Аудглин от провинцията Кум Пекл, се издигнаха по-близо, подобно облаци на хоризонта. Към пладне минаваше през малка долина, когато зърна пред себе си облак прах. Когато от праха изникнаха шестима въоръжени мъже, тя разхлаби меча в ножницата си, но при срещата войскарите я приветстваха с приятелско махане.

— Почакай, момче — рече водачът им. — Да не би случайно да носиш послание от лорд Марклеу?

— Не, но наистина отивам в дъна на лорд Инрик. Сребърният кинжал, за когото искате откуп, ми е мъж.

Ездачите се приведоха на седлата си и се загледаха в нея.

— И това ако не е лош Уирд за хубаво момиче, да има за съпруг сребърен кинжал! — рече водачът, но думите му бяха придружени от приятна усмивка. — Няма ли старият Марклеу да го откупи?

— Та в пъклото ще стане ли топло и ще поникнат ли там цветя? Дошла съм да се пазаря с вашия лорд. Ще ме пропуснете ли да мина?

— О, ще се върнем обратно с теб. Ще видиш, че нашият лорд е дяволски по-щедър от Марклеу, но трябва да те предупредя — точно сега не му стигат парите.

Отначало Джил беше нащрек, но шестимата се отнасяха галантно с нея, съжалявайки я за трудното положение, в което беше изпаднала. Войната все още не беше стигнала до онзи етап, когато мъжете изнасилват, без да се замислят, така както и убиват. Освен това трябваше да признае пред себе си, че се радва на въоръжената охрана, макар и да не можеше да каже защо е толкова сигурна, че има нужда от нея.

Дънът на Инрик се намираше на още четири мили по-нататък, кацнал на билото на възвишение, зад външен земен вал и вътрешен каменен пръстен. Вътре се издигаше масивен каменен брох, почти толкова широк, колкото и висок. Такова нещо Джил виждаше за първи път. Заобикаляше го обикновеното струпване от бараки и навеси. Покритият с калдъръм двор беше пълен с коне, останали отвън поради липса на достатъчно конюшни. В края на стадото Джил видя расовия боен кон на Родри, вързан настрана. Сякаш защото принадлежи на сребърен кинжал, трябва да споделя с него срама му.