Катрин Кер - Магия за мрак

Човек от импровизираната охрана на Джил, набит рус мъж на име Ардир, я заведе в голямата зала, където имаше навалица като на градски пазар. Сред допълнителни маси и купища завивки стояха или бяха приседнали двеста бойци, пиеха пиво и разговаряха за предстоящите боеве. На почетната маса седяха четирима мъже в карираните бриги на благородници и изучаваха пергаментова карта. Джил последва Ардир, който отиде при тях и се обърна към шкембест посивял лорд.

— Лорд Инрик? — рече Ардир. — Може ли тази дама да ви обезпокои за момент? Спомняте си Родри, сребърния кинжал, нали? Това е жена му, а Марклеу й отказва да го откупи.

— Дъртото свинско лайно! — Инрик се обърна към друг лорд. — Е, Марил, спечелих нашия облог и ми дължиш един сребърник.

— Така е. Скъпо ми струва вярата, че на Марклеу му е останала частица чест. Но слушай, момиче, не съм чувал досега сребърен кинжал да има жена.

— Без съмнение съм единственото момиче в кралството, което е толкова глупаво да тръгне със сребърен кинжал, милорд, но за мен той е всичко на този свят. Нямам деверийски регал, но ще ви дам всичките си медни монети, които съм скътала, за да ми го върнете.

Инрик се поколеба, дъвчейки края на мустака си, сетне сви рамене и рече.

— Един символичен сребърник и нищо повече.

— Ако бях бард, щях да възхваля името ви за това, милорд.

След около пет минути Ардир въведе Родри, метнал през рамо дисагите си, с навитите си завивки под ръка. Той пусна нещата си на пода и коленичи в краката на лорда. Когато Джил му подаде символичния сребърник, Инрик върна меча на Родри и му каза да стане.

— Късмет имаш с такава смела жена — рече Инрик. — Обещай, че няма да участваш в тази война срещу мен.

— Кълна се от все сърце — каза Родри. — Да не ме мислите за толкова глупав да тръгна отново с Марклеу?

Лордовете избухнаха в смях.

Тъй като Инрик беше щедър, както подобава на лорд, той позволи на Джил и Родри да се нахранят сред слугите му тази вечер и им даде подслон в дъна. След дълго търсене из претъпканата крепост един слуга им намери място за спане в складова барака. Джил просна одеялата им сред връзки лук и бурета с пиво, а Родри вдигна меча си на светлината на фенера и го разгледа внимателно от горе до долу.

— Не е нащърбен, нали? — попита тя.

— Не е, да благодарим на боговете на войната — той го прибра в ножницата и го сложи до себе си. — О, любов моя, ти си прекалено добра за обезчестен човек като мен.

— Фъшкии.

Усмихнат, той сложи ръце на раменете й, погали я и я притегли към себе си.

— Все още не съм ти благодарил, както трябва, че ме откупи — прошепна той. — Ела да легнеш при мен.

Още щом устата му докосна нейната, Джил престана да мисли за каквото и да е освен за него, но по-късно, докато лежеше в прегръдките му, както и двамата бяха полузаспали, тя усети как през съзнанието й премина трепет на страх. Зарадва се, че са на безопасно място в дън, с малка армия около тях.

— Доколкото мога да преценя — говореше замислен Аластир, — те се намират на около ден и половина път с кон пред нас. Вече имаме кон, за да язди играчката ти, и би трябвало да направим усилие да побързаме.

— Точно така, господарю — рече Саркин. — Можеш ли да достигнеш съзнанието й и да изпратиш някаква магия да я обърка?

— Може и да се наложи, но засега предпочитам да не го правя. Невин е в състояние да го долови, разбираш ли?

Саркин разбираше. През миналото лято остана да се занимава с делата на господаря си в Бардек, но бе слушал много за Господаря на Ефира и за огромната му мощ.

— Ето ти го и Родри отново — продължи замислен Аластир. — Ще мога да разкажа много интересни неща, когато отново видя Стария.

Ако доживеем да го видим, помисли Саркин. Имаше чувството, че всички техни внимателно скроени планове се разпадат, както става, когато някой селянин препълни стар чувал и тъканта започва да се разкъсва, а не да се цепи по шевовете. Но никога не би посмял да изрази гласно подобни съмнения пред майстора си. Огледа притеснен лагера, Камдел, свит на кълбо като малко дете под едно одеяло, Еви, който седеше загледан в огъня. Брат му се бе погрижил да придаде на лицето си безучастно изражение, но Саркин го познаваше достатъчно добре, за да знае, че и той е изплашен. Аластир стана и се протегна.

— Я ми кажи, Сарко — рече той, — нямаш ли понякога чувството, че някой ни сканира?

— Един-два пъти ми мина през ума. Мислиш ли, че е Господарят на Ефира?

— Не мисля, защото ако знаеше къде сме, щеше да се нахвърли върху ни като змия, която хапе. Но ако не е той, тогава…