Катрин Кер - Магия за зора

Сърцето на Невин удари оглушително.

— „Освен това — тук хералдът се покашля да си прочисти гърлото, — нека стане известно в Елдид, както и във всички части на нашето любимо кралство, че аз, Лалин Втори, изхождайки от властта, дадена ми от Великия Бел, крал на всички богове, с това отхвърлям и отменям напълно във всички нейни подробности присъдата на споменатия по-горе Рийс, гуербрет Аберуин, за прокуждане от клана на неговия брат Родри Мелуейд, от Дън Гуербин.“

Имаше и още много, но никой не го чу поради аплодисментите и виковете на бойните отряди, вълна след вълна от одобрение и смях. Невин погледна през тълпата и откри Кълин да стои при задната врата с Тевила. На слабата светлина трудно можеше да е сигурен, но му се стори, че вижда в очите на капитана да блестят сълзи. По време на всички овации Ловиан стоя напълно неподвижна, лицето й не изразяваше нищо освен леко облекчение и известно удоволствие при мисълта, че най-сетне е възтържествувала справедливостта. Никога преди Невин не се беше възхищавал повече от нея.

Много по-късно, когато хералдът почиваше съвсем заслужено в най-добрата стая за гости, Невин успя да разговаря насаме с тиеринката в приемното помещение на нейния апартамент. Там тя можеше да си позволи да запее победен марш и дори да изтанцува няколко стъпки от селски танц на бардекския килим.

— Значи Блейн спечели, нека боговете го благословят! Истина ти казвам, Невин, не знаех какво да очаквам, когато Орис разви това парче агнешка кожа.

— Нито пък аз. И така, имаме една година и един ден да върнем Родри тук, за да предяви претенциите си като възстановен в клана.

— Ах, бедното ми момченце! Да си беше у дома! Невин, в името на всички богове, ти криеш нещо от мен. Къде е Родри?

— Ваша светлост, моля ви да ми имате доверие. Не искам да говорим сега за това, но ви моля да приемете на доверие, като ви казвам, че е жив. Обещавам ви, че деомерът ще направи всичко по силите си да го върна у дома при вас.

— Не зная дали мога да приема… Е, какво има?

Изплашен паж се промъкна страхливо в стаята.

— Ваша светлост? Лейди Мадрона ме изпрати. Негова светлост ви вика.

Повдигайки поли като селска мома, Ловиан изтича от стаята, следвана по петите от Невин. Влязоха при болния и намериха Рийс облегнат на възглавници. Лицето му беше опасно пламнало, дъхът му трополеше в хлътналите гърди. Над всичко висеше вонята на болна урина.

— Мамо! — той произнасяше мъчително всяка дума. — Чух слугите да говорят. Кралското му копеле е върнало Родри, така ли? Не ме лъжи!

— Не е необходимо да ви лъжа, Ваша светлост. — Ловиан дойде до леглото и протегна ръка. Той я хвана и я стисна силно, сякаш извличаше сили от нея. — Рийс, моля те, така е най-добре за Аберуин. Така е най-добре за клана Мелуейд.

Той издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и кашлица. Силно разтревожен, Невин бързо се приближи.

— Негова светлост не бива да се притеснява. Той трябва да почива.

— Да почивам ли? Когато кралят се подигра с мен? — дишането на Рийс беше толкова плитко, че думите му трудно се чуваха. — Не можа ли да почака, докато умра? Поне това можеше да направи, проклет да е.

— Не е могъл, Ваша светлост. Ако бяхте умрял без наследник, Аберуин щеше да се превърне просто в кокал, за който се бият кучетата.

За момент това сякаш успокои гуербрета; после той се намръщи, сякаш премисляше нещо.

— А къде е Родри?

— На път за дома, Ваша светлост.

— Аха — замълча за малко, дишаше тежко и се мъчеше да поеме дъх, а ребрата му се надигаха под изящните вълнени покривки. — Още не се е върнал, така ли? Проклето младо пале! Няма да получи онова, което е мое, все още няма.

— Рийс, моля те! — сълзите накараха гласа на Ловиан да потрепери. — Не можеш ли да му простиш?

Рийс обърна глава към нея и изразът в очите му говореше за изпълнено с досада презрение, сякаш се чудеше как тя не може да разбере нещо толкова очевидно. После се закашля, задави се и се присви в спазъм, а гърбът му се изви — бореше се да си поеме дъх. Невин го сграбчи, пъхна ръка под раменете му и го подкрепи, докато той не изплю оцветена в кръв храчка. Очите на Рийс потърсиха лицето на Ловиан.

— Но, мамо — прошепна той, — то беше мое. Наистина беше.

Сетне умря, с последен спазъм понечи да се закашля, но така и не успя. До вратата Мадрона отметна глава и нададе агонизиращ вой и не спря да пищи, докато Ловиан не изтича при нея и не я прегърна, за да може най-сетне да се отпусне и да заплаче. По лицето на тиеринката се стичаха сълзи, но тя мълчеше. Невин затвори очите на Рийс и скръсти ръцете му над раздробените му гърди.