Катрин Кер - Магия за зора

Но онова, което най-много го изненада, бяха децата, които препускаха необезпокоявани на групи по улиците, играеха сложни игри на публичните пространства и в частните градини, без някой да им се скара. Повечето от тях бяха голи. Момчета и момичета носеха само по парче ярко оцветен плат около бедрата си. Докато ги гледаше, си помисли, че наистина е чужденец тук, защото в Девери децата щяха да са облечени като родителите си и да работят край тях в семейната работилница или на фермата.

Колкото повече вървяха, толкова по-големи ставаха къщите и повече се раздалечаваха. Някои от тях бяха отделени с високи, измазани с хоросан огради, по които имаше нарисувани животни и дървета, други — с цветни плетове и лиани. Изведнъж се озоваха между две сини стени, а от там излязоха на широк площад, голям колкото три деверийски площадки за турнири. Ниски стъпала ги доведоха до покрито с калдъръм пространство, почти празно в трептящата горещина. Един старец дремеше на мраморна пейка; три дечица се гонеха около мраморен фонтан, където под изливащата се вода се преплитаха делфини.

— Какво е това? — попита Талиейсин. — Пазарен площад ли?

— Не — отвърна Гуин. — Това е мястото на събранието, където гражданите идват да гласуват.

— Да гласуват ли? Тази дума не ми е позната.

— Гласуват — избират си ръководител. В деня на избора слагат урни около фонтана, по една за всеки кандидат. Всеки свободен мъж и жена слага по едно камъче в урната на човека, когото предпочита. Който събере най-много камъчета, става Архонт за три години.

Гуин можеше да каже и повече, но Бридин се обърна, озъби се и му нареди да си държи езика и да бърза.

— Ей сега, малкия — прошепна тихо Гуин на Талиейсин. — Там скоро ще се отървеш от него.

„Там“ се оказа тясна алея без дървета, която се виеше между стените на задни дворове. Стените ставаха все по-ниски и накрая напълно изчезнаха, а къщите — все по-малки и по-бедни, докато се изродиха в лабиринт от хижи и зеленчукови градини. Тук-там Талиейсин видя и подуши кочини, като във всяка от тях имаше по едно-две дребни прасета със сива козина. На едно място бременна жена с огромен корем излезе от разнебитена колиба, за да сипе помия на прасетата. Когато погледът й падна върху него, лицето й се смекчи видимо от съжаление. Никой от досега срещнатите хора не му бе обърнал внимание, тъй както не обръщаха внимание на полугладните кучета в канавките или на пищно оцветените птици по дърветата.

Накрая уличката направи последен завой и свърши с открит площад, където бурените избутваха редките камъни на калдъръма и пилетата ровеха, писукайки от време на време на дечицата, които деляха място с тях. От другата страна се виждаше висока стена, на сини и червени ивици, очевидно част от някакъв лагер. В средата имаше обкована с желязо врата. Всичко това накара Талиейсин да изпита тревога — дебелата стена, пищно оцветена, но на практика едно отбранително съоръжение, здравата врата, укрепена като портите на деверийски дън. Бридин погледна към него и се усмихна по особено неприятен начин, сетне направи жест, който включваше и Гуин.

— Тук ще трябва да се разделите.

Заблъска с юмрук по вратата и продължи да блъска, докато не чуха някакъв глас да крещи отвътре на бардекски, че собственикът идвал. Вратата се отвори мъничко, сетне по-широко и стройно тъмно момче на около петнайсет години, което носеше светлосиня туника, се поклони дълбоко на Бридин.

— Господарю Барума! С какво мога да съм ти полезен?

— Вътре ли е баща ти? Имам човек за продаване.

— Варваринът ли? Той много ще се заинтересува.

Последваха момчето по тесен коридор и влязоха в дълга стая с под на сини и бели плочи и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с многоцветни възглавници, където пред ниска маса седеше, кръстосал крака под себе си, дебел мъж със светлокафява кожа и къдрава черна коса. Когато влязоха, той вдигна поглед от нещо, което Талиейсин сметна за игра, която се играеше на кръгла дъска.

— Барума! — Той се надигна тежко на крака и побърза да направи дълбок поклон. — Каква чест, каква чест. — Но докато продължаваше да говори (твърде бързо, за да може Талиейсин да го разбере), той изглеждаше много повече изплашен, отколкото преизпълнен с признателност заради оказаната му чест да посреща Бридин.

Двамата мъже започнаха бързо да се пазарят с пискливи гласове, като размахваха ръце, правеха драматични гримаси, изглеждаха сякаш се заплашват взаимно, но — както забеляза Талиейсин — Бридин винаги печелеше. Накрая търговецът на роби, чието име се оказа Бриндемо, безцеремонно заповяда на пленника да се съблече, сетне прокара ръце по ръцете и гърба, опипа краката му като джамбазин и дори му погледна в устата. В края на всичко това Талиейсин изпитваше желание да го убие.